На 42 години съм и живея в Русе. Работя в малък магазин за строителни материали, имам съпруг и дъщеря студентка. Животът ми не е кой знае колко интересен. Сутрин ставам в шест, вечер се прибирам с торбите от магазина и гледам да има нещо сготвено.
Майка ми е на 71 години и живее сама в стария ни апартамент. Сестра ми Деси е с пет години по-малка от мен и живее на две улици от нея.
Аз съм на другия край на града.
От три години всяка събота ходя при майка. Пазарувам, чистя, сменям чаршафите, плащам тока и водата през телефона си. Когато има нужда от майстор, аз го търся.
Деси идва по-рядко, но майка никога не ѝ прави забележки.
— Тя е по-чувствителна, не я притискай — казва ми.
Аз не споря. Свикнала съм.
Преди две седмици майка ми реши да събере няколко съседки за именния си ден. Помоли ме да направя баница и да купя сладки.
В петък вечерта месих кори до единайсет. На сутринта станах рано, сложих баницата в кутия и тръгнах с две тежки чанти.
Когато стигнах, Деси вече беше там.
Беше облечена хубаво, с нова прическа. Седеше в кухнята и пиеше кафе с майка.
— Най-после дойде — каза сестра ми. — Ние тук от сутринта се занимаваме.
Погледнах часовника. Беше девет и десет.
Не отговорих.
Подредих масата, измих чашите и нарязах баницата. Деси през това време говореше по телефона.
Към единайсет започнаха да идват съседките.
Всички поздравяваха майка, носеха цветя и малки подаръци.
Бях в кухнята, когато чух Деси да казва:
— Добре че съм аз, иначе мама щеше да е съвсем сама.
Замръзнах с чиния в ръка.
Една от съседките попита:
— А сестра ти не помага ли?
Деси въздъхна.
— Тя си има семейство. Няма време за майка ни.
Излязох от кухнята.
— Деси, какво говориш?
Сестра ми ме погледна спокойно.
— Ами истината. Аз съм тази, която живее наблизо.
— Това, че живееш наблизо, не означава, че се грижиш за нея.
Майка ми веднага се намеси.
— Момичета, не се карайте пред хората.
Но Деси вече беше започнала.
— Ето, виждате ли? Даже когато дойде, все е недоволна.
Съседките мълчаха. Една жена остави чашата си върху чинийката толкова рязко, че всички се обърнаха.
Това беше леля Станка от втория етаж.
— Деси, стига си говорила глупости — каза тя.
Сестра ми се изчерви.
— Какво съм казала?
Леля Станка посочи към мен.
— Всяка събота виждам сестра ти с торбите. Тя идва, тя чисти, тя носи лекарствата на майка ви. Теб те виждам най-често, когато има гости.
В стаята стана тихо.
Майка ми гледаше покривката.
Очаквах да каже нещо. Да обясни, че не съм я изоставила.
Но тя само прошепна:
— Хайде, не разваляйте празника.
Това ме заболя повече от думите на Деси.
Отидох в кухнята, свалих престилката и я сгънах върху плота.
Майка ми дойде след мен.
— Защо се сърдиш? Знаеш каква е сестра ти.
— Знам, мамо. Но ти знаеш и каква съм аз.
Тя не отговори.
Прибрах празната кутия от баницата и си тръгнах.
В асансьора се разплаках. Не силно. Просто сълзите ми течаха, а аз стисках дръжките на чантата.
Вечерта Деси ми изпрати съобщение, че съм изложила майка пред съседите.
Не отговорих.
На следващата събота не отидох.
Обадих се на майка и я попитах дали има нужда от нещо. Каза, че няма.
В неделя телефонът звънна отново.
Беше майка.
— Деси не дойде да ми напазарува — каза тихо.
Поръчах ѝ продукти с доставка. Не исках да остава без храна.
После майка ме попита:
— Ти кога ще дойдеш?
Казах ѝ, че ще мина през седмицата, когато мога.
— А в събота?
— В събота ще си почина, мамо.
От другата страна настъпи тишина.
След малко тя каза:
— Аз май не съм била справедлива към теб.
За първи път я чух да признава подобно нещо.
Вчера отидох при нея след работа. Носех хляб, кисело мляко и ябълки.
Майка ме посрещна на вратата и ме прегърна.
На масата имаше две чаши чай.
Седнахме и поговорихме спокойно. Не споменахме Деси.
Когато си тръгвах, майка ми каза:
— Благодаря ти за всичко, което правиш.
Усмихнах се, но нещо в мен вече беше различно.
Обичам майка си. Ще продължа да ѝ помагам, докато мога.
Но повече няма да се преструвам, че не ме боли, когато трудът ми се приема за даденост, а сестра ми получава благодарност само защото се появява пред хората.
Иска ми се майка да беше ме защитила тогава, пред съседките, а не чак когато останахме сами.
Вие как мислите?
