На 49 години съм. Разведен съм от шест години и имам син на 23. Казва се Мартин. С майка му, Весела, се разделихме трудно, но никога не съм спирал да се грижа за него.
Плащах издръжка, докато учеше. После му помагах с наема, когато замина за София. Не съм богат. Работя като техник в сервиз за хладилници.
С Мартин се чуваме почти всяка седмица. Понякога ми звъни само да ме попита как се оправя някой уред.
И това ми стига.
Преди месец синът ми ми каза, че ще празнува рождения си ден в ресторант в Пловдив.
— Тате, искам да дойдеш. Ще бъдем само най-близките.
Зарадвах се.
Купих му часовник. Не беше скъп, но го избирах почти час, защото исках да му хареса.
В деня на празника се избръснах, изгладих ризата си и тръгнах по-рано.
Пристигнах петнайсет минути преди уговорения час.
Пред ресторанта видях Весела.
Беше с новия си съпруг, Красимир.
Поздравих ги.
Весела ме погледна студено.
— Ти защо си тук?
— Мартин ме покани.
Тя въздъхна.
— Не може ли поне днес да не разваляш настроението?
Помислих, че се шегува.
— Весела, дошъл съм за рождения ден на сина ни.
Красимир се намеси:
— Виж, вътре има хора, които не те познават. По-добре изчакай Мартин да излезе.
Погледнах през стъклото.
Вътре вече имаше гости. Видях сестрата на Весела, нейния мъж и няколко приятели на Мартин.
— Защо трябва да чакам отвън?
Весела сви устни.
— Защото не искам да има напрежение. Това е празник, не семейна среща.
Не знаех какво да кажа.
Застанах до входа с подаръчната торбичка в ръка.
Минаха десет минути.
После още десет.
През прозореца виждах как сервитьорите носят чинии. Чуваше се смях.
Извадих телефона и звъннах на Мартин.
Не вдигна.
Написах му, че съм пред ресторанта.
След малко излезе Красимир.
— Мартин е зает. Дай подаръка на мен, ще му го предам.
Тогава нещо в мен се пречупи.
— Не, Красимир. Ще го дам лично на сина си.
Той поклати глава и се прибра.
Стоях още няколко минути.
После реших да си тръгна.
Точно когато тръгвах към колата, чух гласа на Мартин.
— Тате!
Обърнах се.
Синът ми излезе забързан, без яке.
— Защо си отвън? Търсих те вътре!
Погледнах го.
— Майка ти каза да изчакам.
Мартин се намръщи.
— Как така?
Разказах му.
Той не каза нищо. Само взе подаръчната торбичка от ръката ми и ме хвана за рамото.
— Ела с мен.
Влязохме заедно.
Весела ни видя и веднага стана.
— Мартине, нали се разбрахме…
Синът ми я прекъсна.
— Не, мамо. Нищо не сме се разбирали.
Всички замълчаха.
Мартин продължи:
— Аз поканих татко. Ако някой има проблем с това, може да си тръгне.
Усетих как лицето ми пламва.
Не исках скандал. Не исках синът ми да избира между родителите си.
— Мартине, няма нужда…
Той ме погледна.
— Има, тате. Шест години все гледаш да не пречиш на никого.
Тези думи ме удариха по-силно от всичко.
Седнах до него.
Весела не ми проговори цялата вечер.
Но Мартин непрекъснато ме включваше в разговорите. Показа на приятелите си часовника и каза, че много му харесва.
Когато донесоха тортата, той ме помоли да застана до него за снимка.
За първи път от години се почувствах истински част от празника му.
След вечерята Мартин ме изпрати до колата.
— Тате, извинявай. Не знаех, че мама ще направи това.
Казах му, че не е виновен.
Той ме прегърна.
— Повече няма да позволя да те държат отвън.
Прибрах се късно.
Оставих ризата на облегалката на стола и седнах в кухнята.
Телефонът ми светна.
Беше снимката от рождения ден.
Аз и Мартин, прегърнати до тортата.
Гледах я дълго.
Не знам дали Весела някога ще ми прости, че бракът ни не се получи. Не знам и дали аз съм бил идеален съпруг.
Но знам, че никога не съм преставал да бъда баща.
И не заслужавах да стоя пред ресторанта като непознат, докато синът ми празнува вътре.
На следващия ден Весела ми изпрати съобщение, че съм я изложил пред всички.
Не отговорих.
За първи път от шест години не почувствах нужда да се оправдавам.
Кажете ми, правилно ли постъпих, като влязох въпреки нежеланието на бившата ми жена, или трябваше да си тръгна, за да не развалям празника на сина си?
