На 56 години съм и от двадесет и три години работя като чистач в едно училище. Казвам се Георги и съм от онези хора, които стават в пет сутринта, когато навън още е тъмно.
Жена ми ни напусна, когато синът ни беше на седем. Оттогава двамата сме сами. Никога не съм се женил повторно.
Синът ми, Даниел, беше всичко за мен.
Помня как го водех на училище с едната ръка, а с другата носех торбата с работните си дрехи. Понякога ме питаше защо другите бащи ходят с ризи, а аз винаги съм с работен панталон.
Казвах му, че всяка честна работа заслужава уважение.
Той кимаше.
Когато го приеха в университета в София, плаках от радост. Не пред него, разбира се. Изчаках да замине, седнах на пейката пред блока и дълго гледах празната улица.
През следващите четири години изпращах почти всичко, което можех да отделя.
Не ходех на почивки. Отлагах ремонта на банята. Носех старото си зимно яке, въпреки че ципът му постоянно се разваляше.
Не съжалявам за нито един лев.
Преди месец Даниел ми се обади.
– Тате, на двадесет и пети е дипломирането.
Толкова се зарадвах, че още на следващия ден поисках отпуск.
Купих си светлосива риза и тъмно сако от магазин за дрехи втора употреба. Пробвах ги пред огледалото и дори изпратих снимка на сестра ми.
Тя ми каза, че изглеждам прекрасно.
Три дни преди церемонията синът ми отново се обади.
Говореше тихо.
– Тате, може ли да те помоля за нещо?
– Разбира се, момчето ми.
– По-добре недей да идваш на дипломирането.
Помислих, че не съм разбрал.
– Защо, Дани?
Той замълча.
После каза:
– Ще има родители на колеги. Повечето са адвокати, лекари, бизнесмени. Не искам да започват въпроси.
Стиснах телефона.
– Какви въпроси?
– За работата ти, тате. Просто ще ми бъде неудобно.
Не знаех какво да кажа.
Чувах телевизора в съседния апартамент и часовника над хладилника.
– Добре, сине – отвърнах.
Затворих и останах седнал в кухнята.
На двадесет и пети все пак пътувах до София. Не отидох в залата. Исках само да го видя отдалеч, когато излезе с дипломата.
Застанах пред университета, до една ниска ограда.
Беше пълно с родители, цветя и усмихнати млади хора.
След около половин час видях Даниел.
Стоеше с приятелите си.
Едно момиче ме забеляза и попита дали чакам някого.
– Сина си – казах гордо. – Днес завършва.
Посочих Даниел.
Момичето се усмихна и го повика.
Когато синът ми ме видя, лицето му се промени.
Приближи се бързо.
– Тате, нали се разбрахме да не идваш?
Около нас замлъкнаха няколко души.
– Няма да те притеснявам, Дани. Само исках да те поздравя.
Той погледна към приятелите си.
– Моля те, тръгвай си. Не ме поставяй в неудобно положение.
Усетих как бузите ми пламват.
Държах малък букет, увит в кафява хартия.
Опитах се да му го подам.
– Поне цветята вземи.
– Тате, не сега!
Тогава едно момче от групата се приближи.
– Дани, това баща ти ли е?
Синът ми не отговори.
Аз кимнах.
Момчето протегна ръка.
– Господине, аз съм Мартин. Даниел ми е разказвал колко много сте му помогнали.
Синът ми го погледна изненадано.
Мартин продължи:
– Моят баща също е чистач. Работи в общината. Никога не съм се срамувал от него.
Настъпи тишина.
Даниел сведе очи.
Аз оставих букета в ръцете му.
– Честито дипломиране, сине. Гордея се с теб.
После си тръгнах.
В автобуса на връщане държах сакото сгънато на коленете си. Бях го облякъл само за няколко часа.
Вечерта Даниел ми звънна шест пъти.
Не вдигнах.
На следващия ден получих съобщение.
Пишеше, че съжалява, че се е държал глупаво и че приятелите му са го накарали да осъзнае колко жестоко е постъпил.
Отговорих му само, че имам нужда от време.
Вчера прибрах новата риза в гардероба. Оставих сакото на закачалката.
Утре пак ще стана в пет. Пак ще отключа училището, ще измия коридорите и ще събера хартийките от класните стаи.
Никога не съм се срамувал от работата си.
Но не знам как да понеса мисълта, че човекът, за когото съм работил цял живот, се е срамувал от мен.
Обичам сина си и сигурно ще му простя. Само че този ден няма да забравя.
Кажете ми, трябва ли един баща да преглътне такова унижение, защото става дума за собственото му дете?
