Бяхме се събрали пред къщата ѝ в неделя следобед. Тъкмо бях сменил изгорялата крушка на стълбището и още държах отвертката, когато брат ми започна да говори.
— Той си живее живота, а аз трябва да мисля за всичко!
Всички се обърнаха към мен.
На 54 години съм. Казвам се Димитър и работя като шофьор на автобус. Имам жена и две пораснали деца.
Брат ми Стефан е с шест години по-малък. Живее в същия град като майка ни, докато аз съм на почти осемдесет километра.
Майка ни е на 79 години. Все още се справя с повечето неща сама, но вече има нужда някой да ѝ помага с пазаруването и по-тежката домакинска работа.
От години всяка втора събота пътувам до нея.
Нося продукти, цепя дърва, поправям каквото се е счупило и плащам част от сметките.
Стефан живее на две улици разстояние.
Преди няколко месеца започна да настоява майка ни да се премести при мен.
— Имаш къща. Имате свободна стая. При вас ще ѝ е по-добре.
Казах му, че трябва първо да попитаме нея.
Майка ни не искаше да напуска дома си.
— Тук съм живяла четирийсет години, момчета. Оставете ме на спокойствие.
Но Стефан продължаваше.
Един петък ми се обади, докато бях на работа.
— Следващата седмица я вземаш. Аз повече не мога.
Попитах го какво се е случило.
— Омръзна ми да ми звъни за всяка дреболия.
Опитах се да му обясня, че и аз работя на смени, а жена ми също има работа.
Той затвори.
В неделя отидох при майка ни.
Беше приготвила боб и ме чакаше на двора.
Забелязах, че до входа има два големи куфара.
— Мамо, накъде си тръгнала?
Тя сведе очи.
— Стефан каза да си събера нещата. Щял си да ме вземеш.
Останах неподвижен.
Не бях обещавал подобно нещо.
След половин час брат ми пристигна със съпругата си. Доведоха и двама наши братовчеди.
Тогава започна обвинението.
— Ето го добрия син! Идва, хапва и си тръгва, а аз се занимавам с майка ни всеки ден!
Единият братовчед поклати глава.
— Митко, редно е и ти да поемеш отговорност.
Опитах се да обясня какво правя.
Стефан ме прекъсна.
— Не ми изброявай колко торби си донесъл!
Майка ни стоеше до вратата и стискаше дръжката на единия куфар.
Изглеждаше толкова засрамена, че не можех да я погледна.
Тогава жена ми, която досега мълчеше, попита Стефан нещо съвсем просто.
— А майка ви иска ли да се мести?
Той махна с ръка.
— Тя вече не знае кое е най-добро за нея.
Майка ни изведнъж се изправи.
— Знам много добре, Стефане.
Всички замълчаха.
Тя посочи куфарите.
— Ти ми каза, че ако не отида при брат ти, ще трябва сама да се оправям с всичко.
Стефан почервеня.
— Мамо, не преувеличавай.
Тогава майка ни извади от джоба на престилката си малък бележник.
В него беше записвала кога кой от нас идва, какво носи и с какво помага.
Не знаех, че го прави.
Отвори една страница и започна да чете.
Моите посещения бяха отбелязани почти всяка втора събота.
Срещу името на Стефан имаше няколко кратки бележки за последните два месеца.
Той гледаше в земята.
Майка ни затвори бележника.
— Не искам да ви водя сметка. Записвам си, защото забравям кога сте идвали. Но не искам да ме местите като стар шкаф.
Усетих как очите ми се напълват.
Приближих се до нея и взех куфара от ръката ѝ.
— Мамо, никъде няма да ходиш, ако не искаш.
Стефан си тръгна ядосан.
Братовчедите също се разотидоха.
Останахме тримата с жена ми и майка ми.
Седнахме на пейката до асмата.
Майка ми тихо каза:
— Не искам да съм ви в тежест.
Тогава за първи път от много години заплаках пред нея.
Обясних ѝ, че не е тежест. Че просто трябва да намерим начин да ѝ помагаме, без да решаваме живота ѝ вместо нея.
На следващата седмица организирахме помощ за пазаруването и почистването.
Стефан още не ми говори.
Казал на роднините, че съм го изложил пред майка ни.
А аз се питам защо той не се замисли как се е почувствала тя, когато видя двата куфара пред собствената си врата.
Майка ни още живее в къщата си.
Вчера ми се обади, за да ми каже, че доматите в градината са узрели.
Гласът ѝ беше спокоен.
И това ми стига засега.
Но ме боли, че брат ми предпочете да превърне грижата за майка ни в състезание кой е по-добрият син, вместо просто да седнем и да се разберем.
Как бихте постъпили на мое място?
