Стоях до вратата на училищния салон с букет карамфили в ръка, когато чух името му. Всички започнаха да ръкопляскат, а аз изведнъж се почувствах като чужд човек на собственото си изпращане.
На 63 години съм. Казвам се Борис и почти четирийсет години работих като учител по труд и техника в едно обикновено училище в малък български град.
Не съм бил известен преподавател. Не съм получавал големи награди. Но всяка сутрин отключвах работилницата преди първия звънец и вечер проверявах дали всички инструменти са прибрани.
Преди петнайсет години училището беше в тежко състояние.
Покривът течеше, прозорците не се затваряха добре, а през зимата децата стояха с якета в някои класни стаи.
Тогава реших да направя нещо.
Започнах да пиша писма до местни фирми. Молех за материали, боя, дървен материал и помощ за ремонтите.
След часовете оставах да поправям счупени чинове. През лятото идвах с двама бивши ученици и боядисвахме коридорите.
Жена ми понякога ми носеше обяд в пластмасова кутия.
— Борко, поне днес се прибери навреме — казваше.
Но аз все намирах още нещо за довършване.
След няколко години успяхме да обновим работилницата и библиотеката. Намерихме дарители за нови компютри и направихме малка стая, в която децата можеха да работят по проекти.
Всичко беше с помощта на много хора.
Никога не съм твърдял, че съм го направил сам.
Но аз бях човекът, който обикаляше, молеше, организираше и оставаше след работа.
Преди три години назначиха нов директор.
Млад, амбициозен човек, който обичаше да говори пред камери.
Първоначално се разбирахме добре.
После започна да представя старите ремонти като част от собствената си програма за развитие на училището.
Не възразявах.
Казвах си, че важното е децата да имат добри условия.
Когато наближи пенсионирането ми, колегите решиха да организират малко тържество.
Жена ми изглади единствения ми официален костюм. Дъщеря ми дойде от Пловдив, за да присъства.
Бях развълнуван.
В салона имаше около четирийсет души. Бивши колеги, ученици и родители.
Директорът излезе да произнесе реч.
Благодари ми за дългогодишната работа, после започна да разказва как под негово ръководство училището било преобразено.
Показа снимки на ремонтираната работилница.
На библиотеката.
На компютърната стая.
Всичко, за което бях работил толкова години.
— Гордея се, че успях да осъществя тези промени — каза той.
Хората започнаха да ръкопляскат.
Погледнах жена си.
Тя стискаше програмата на тържеството и гледаше надолу.
После директорът добави нещо, което още чувам в главата си.
— А господин Борисов винаги беше добър изпълнител на поставените задачи.
Добър изпълнител.
След четирийсет години работа това беше всичко.
Не станах. Не възразих.
Само оставих букета на един стол.
Тогава от последния ред се изправи мъж на около трийсет години.
Познах го веднага.
Казваше се Мартин. Някога беше мой ученик, а после един от младежите, които ми помагаха с ремонтите.
— Извинете, може ли да кажа нещо?
Директорът се усмихна неуверено.
Мартин излезе отпред с една стара папка.
— Тези снимки са от преди дванайсет години. Аз ги направих, когато господин Борисов ремонтираше работилницата.
Отвори папката.
Вътре имаше снимки на мен, покрит с прах, с четка в ръка, до старите прозорци.
Имаше и копия от писмата до дарителите.
Мартин погледна към хората.
— Този човек ме научи не само да работя с инструменти. Научи ме, че когато нещо е счупено, първо се опитваш да го поправиш, вместо да се оплакваш.
Не издържах.
Седнах на първия свободен стол.
Жена ми дойде до мен и тихо ме попита дали съм добре.
Кимнах, но очите ми бяха пълни със сълзи.
После станаха още двама бивши ученици.
Единият разказа как съм му помогнал да намери първата си работа. Другият си спомни как съм останал след часовете, за да му обясня нещо, което не разбирал.
Директорът стоеше до трибуната и мълчеше.
Когато тържеството приключи, дойде при мен.
— Господин Борисов, не съм искал да ви обидя.
Казах му, че разбирам.
Но не можах да му кажа, че всичко е наред.
На следващата сутрин станах в шест, както винаги.
Облякох ризата си, направих кафе и посегнах към ключовете за училището.
После се сетих, че вече не трябва да ходя.
Седнах до прозореца.
Жена ми остави закуската пред мен и каза:
— Борко, най-после ще си починеш.
Усмихнах се.
Но истината е, че още ми липсва миризмата на дърво в работилницата.
Преди няколко дни Мартин ми се обади.
Попита дали бих искал да помагам доброволно в малка работилница за младежи, която организирал през почивните дни.
Съгласих се.
Не искам награди.
Не искам името ми на табела.
Само не искам повече някой да представя труда ми така, сякаш съм бил случайно присъстващ в собствения си живот.
А когато в събота отново взех стария си куфар с инструменти, за първи път от месеци почувствах, че още съм нужен.
Какво бихте направили вие?
