Бяхме в стаята за почивка, когато тя извади телефона си и започна да показва снимки на останалите. На една от тях се виждаше отвореното чекмедже на бюрото ѝ.
— Оттук ми изчезнаха парите. И само Петя знаеше къде ги държа.
Петя съм аз. На 42 години, разведена, с дъщеря студентка. Работя като администратор в малка фирма за счетоводни услуги.
А жената, която ме обвиняваше, беше Силвия.
Приятелката ми от осемнайсет години.
Бяхме заедно на първата си работа. После аз ѝ помогнах да започне в сегашната фирма. Познавах децата ѝ, родителите ѝ, дори знаех къде държи резервния ключ от апартамента.
Когато се разведох, тя беше човекът, на когото звънях вечер.
Никога не съм си представяла, че един ден ще стоя пред нея и ще се защитавам като непозната.
Всичко започна в понеделник.
Силвия каза, че е оставила 600 лева в плик в чекмеджето си. Били за ремонт на пералнята.
В петък парите още били там. В понеделник сутринта пликът бил празен.
Първо помислих, че ги е преместила.
— Провери си чантата. Миналата седмица търсеше и ключовете, а бяха в джоба ти.
Тя не се засмя.
— Не съм ги местила, Петя.
Следобед забелязах, че колегите говорят тихо, когато минавам покрай тях.
На следващия ден една жена от съседния кабинет ме попита дали имам финансови затруднения.
Тогава разбрах.
Силвия вече беше разказала на всички.
В сряда сутринта ме извикаха в стаята за почивка. Бяха там управителят, счетоводителката и още трима колеги.
Силвия стоеше до прозореца.
— Не искам скандали — започна тя. — Просто искам Петя да си признае.
Погледнах я.
— Какво да призная?
— Знаеш много добре. Миналия петък остана последна в офиса.
Усетих как коленете ми омекват.
Бях останала, защото довършвах нейна справка. Силвия трябваше да вземе сина си от тренировка и ме беше помолила да ѝ помогна.
Казах го пред всички.
Тя сви рамене.
— Това не доказва нищо.
Управителят ме попита дали съм отваряла чекмеджето ѝ.
— Не.
Силвия поклати глава.
— Петя, моля те. Ако имаш проблеми, можеше да ми кажеш.
Точно това ме съсипа.
Не обвинението. А начинът, по който говореше, сякаш вече ме беше хванала и сега великодушно ми предлагаше прошка.
Излязох в коридора и се заключих в тоалетната.
Стоях до мивката, докато някой отвън не почука. Не можех да спра да треперя.
След час управителят ме извика отново.
Беше проверил записите от камерата в коридора.
Оказа се, че в петък вечерта Силвия се е върнала в офиса, след като аз съм си тръгнала.
На записа ясно се виждало как влиза със собствените си ключове и излиза след десет минути.
Управителят я попита защо не го е споменала.
Тя пребледня.
После тихо каза:
— Взех парите. Забравих.
Никой не помръдна.
Оказа се, че ги е използвала за спешно плащане и после напълно е забравила, че е изпразнила плика.
Гледах я и чаках да се обърне към мен.
Да каже поне една дума.
Вместо това тя попита управителя дали може да приключим случая, защото бил станал неприятен.
Прибрах се същата вечер с главоболие.
На следващия ден Силвия ме чакаше пред входа на офиса.
— Петя, хайде да не го правим по-голямо. Нали се изясни?
Попитах я защо не ми се извини пред всички.
Тя въздъхна.
— Стига, моля те. И аз се изложих достатъчно.
Тогава разбрах, че за нея най-важното беше собственото ѝ неудобство.
Не моят срам.
Не погледите на колегите.
Не това, че ме беше обявила за крадла пред хора, с които работя всеки ден.
— Силвия, ти ме познаваш от осемнайсет години — казах. — И дори за минута не се усъмни в собствената си грешка.
Тя се разсърди.
Каза, че преувеличавам и че истинските приятели трябва да могат да си прощават.
Оттогава разговаряме само по работа.
Миналата седмица ми донесе кафе, както правеше преди. Остави го на бюрото ми и каза, че ѝ липсват разговорите ни.
Благодарих ѝ, но не го изпих.
Не защото искам да я накажа.
Просто вече не мога да седна срещу нея и да ѝ разказвам живота си, както преди.
Вчера разбрах, че е казала на обща приятелка, че съм прекратила приятелството ни заради някакви си 600 лева.
А аз дори не съм виждала тези пари.
Загубих човек, когото смятах за сестра, и още ме боли.
Но най-много ме боли, че тя продължава да говори за парите, сякаш не разбира какво всъщност ми отне.
Кажете ми, бихте ли простили на приятел, който ви е унижил пред всички, но отказва да се извини публично?
