Бях застанал пред входа на новия му апартамент с кашон в ръце. Вътре имаше инструменти, няколко буркана домашна лютеница и стария ми винтоверт, който той беше поискал предишната вечер.
На 58 години съм. Работя като автомонтьор от трийсет и пет години. Ръцете ми са напукани, ноктите ми често са черни от масло, а работните ми обувки никога не изглеждат съвсем чисти.
Не съм богат човек. Но отгледах сина си, без да му липсва нещо важно.
Жена ми работеше в шивашки цех, а аз често оставах в сервиза до девет вечерта. Когато синът ни започна университет, вземах допълнителни смени в събота.
Не съм му го натяквал.
Радвах се, че ще има по-лек живот от нашия.
Преди шест месеца започна работа в голяма фирма в София. Нае хубав апартамент и си купи нови дрехи. Говореше за колеги, срещи и служебни вечери.
Гордеех се с него.
Когато ме помоли да му помогна да сглоби мебелите, тръгнах още в шест сутринта.
Пътувах с автобуса почти три часа.
Сложих си чиста риза под старото яке. Жена ми дори ми изглади панталона.
— Да не се изложиш пред младите хора — пошегува се тя.
Засмях се.
Когато пристигнах, синът ми отвори вратата, но не ме покани веднага вътре.
— Тате, имам гости. Колеги от работата.
Казах му, че няма проблем. Щях да оставя нещата и да си тръгна.
Тогава той погледна обувките ми.
— Само те моля, ако те питат кой си, кажи, че си дошъл да оправиш мебелите.
Първо помислих, че се шегува.
— Ами нали затова съм дошъл?
Той въздъхна.
— Имам предвид да не обясняваш, че си ми баща. Не искам да започват въпроси.
Не казах нищо.
Влязох след него.
В дневната имаше четирима млади хора. Бяха добре облечени, говореха за работа и разглеждаха новия телевизор.
Едно момиче се усмихна.
— Здравейте! Вие май сте майсторът?
Погледнах сина си.
Той побърза да отговори.
— Да, дойде да оправи шкафа.
Оставих кашона до стената.
Наведох се да извадя винтоверта, защото не исках никой да види лицето ми.
Работих почти час. Чувах как синът ми се смее с гостите, докато аз затягах последните винтове.
Когато приключих, един от колегите му дойде да погледне шкафа.
— Страхотна работа! Колко ви дължим?
Изправих се бавно.
Преди да отговоря, синът ми извади портфейла си.
— Аз ще се оправя с човека.
Тогава нещо в мен се пречупи.
Не заради парите.
А защото собственото ми дете стоеше пред мен и се държеше така, сякаш сме непознати.
— Нищо не ми дължиш, момче — казах тихо. — Баща ти съм.
Настъпи тишина.
Момичето остави чашата си на плота.
— Това е баща ти?
Синът ми почервеня.
— Тате, моля те…
Но момичето вече беше станало.
— Извинявайте, аз не знаех. Защо не седнете при нас?
Поклатих глава.
Взех якето си и празния кашон.
На излизане синът ми ме настигна пред асансьора.
— Защо трябваше да ме излагаш?
Погледнах го.
— Срам ли те е, че поправям коли?
Той замълча.
— Не е това. Просто тези хора са от друга среда.
Натиснах копчето на асансьора.
— И ти вече си от тяхната, така ли?
Не ми отговори.
Прибрах се вечерта. Жена ми ме чакаше с топла супа.
Попита ме дали сме сглобили мебелите.
Казах, че всичко е наред.
Не можах да ѝ разкажа останалото.
На следващия ден синът ми се обади. Извини се, но добави, че съм го поставил в неудобно положение.
Тогава за първи път му казах нещо, което никога не бях изричал.
— Сине, цял живот съм работил с тези ръце, за да можеш ти да държиш химикалка вместо гаечен ключ. Но никога не съм искал да се срамуваш от тях.
Той не каза нищо.
Оттогава не сме се виждали.
Продължавам да го обичам. Ако има нужда от мен, пак ще му помогна.
Но повече няма да се представям за чужд човек, за да изглежда той по-важен.
Вчера жена ми ме попита защо старият винтоверт го няма.
Казах ѝ, че съм го оставил на сина ни.
Тя се усмихна.
— Добре си направил. Нали все казваше, че един ден ще му потрябва.
Само кимнах.
Защото ми се искаше да му потрябва и баща му, не само инструментите.
Кажете ми, трябваше ли да премълча пред приятелите му, за да не го поставям в неудобно положение, или постъпих правилно, като казах кой съм?
