Стоях до вратата на офиса с домашна торта в ръце и гледах как всички ръкопляскат. На картичката, която подадоха на новата колежка, беше написано моето име.
Казвам се Елена, на 47 години съм и от единайсет години работя като деловодителка в малка транспортна фирма в Русе.
Не съм човек, който обича да се хвали. Винаги съм си вършила работата тихо. Пристигах първа, отключвах офиса, включвах компютрите и слагах вода за кафе.
Когато някой закъснееше, поемах телефоните. Когато колежка трябваше да излезе по-рано, довършвах документите ѝ.
Преди три месеца директорът ни назначи нова служителка. Казваше се Симона, беше на 32 години и щеше да поеме част от задълженията ми.
Аз трябваше да я обуча.
Показвах ѝ как се попълват товарителниците, къде се пазят договорите и как се работи със счетоводната програма.
Понякога оставахме след работно време, защото тя се притесняваше да не сбърка.
— Ели, без теб съм загубена — казваше ми.
Аз се усмихвах и ѝ обяснявах отново.
Преди две седмици приключихме голяма проверка. Бях подготвяла документите почти месец, включително през две съботи.
Началничката ни, госпожа Борисова, каза, че фирмата ще отбележи успешното приключване с малко събиране.
В деня преди събирането Симона ме попита дали мога да ѝ изпратя окончателния отчет.
— Искам да го разгледам, за да се науча — обясни тя.
Изпратих ѝ го.
На следващата сутрин донесох домашна шоколадова торта. Бях станала в шест, за да я украся с орехи.
Когато влязох в офиса, всички вече се бяха събрали.
Госпожа Борисова стоеше до бюрото на Симона с букет и подаръчна торбичка.
— Искам да благодарим на човека, който спаси проверката — каза тя.
Усмихнах се, защото знаех колко работа бяхме свършили.
После чух името на Симона.
— Благодарение на нейната организация всичко мина без забележки.
Всички започнаха да ръкопляскат.
Симона стана и прие букета.
— Благодаря. Беше трудно, но се справих.
Усетих как ръцете ми изстинаха.
Един от шофьорите погледна към мен и попита:
— А Елена? Нали тя подготвяше документите?
Госпожа Борисова се засмя.
— Елена помагаше, разбира се. Но трябва да дадем път и на младите.
После се обърна към мен.
— Ели, остави тортата в кухнята и донеси чинийките.
Не знам защо точно тази молба ме заболя толкова.
Оставих кутията върху плота и започнах да вадя чинии от шкафа.
Чувах как в съседната стая Симона разказва колко напрегнати били последните дни.
Тогава колегата ми Иван влезе в кухнята.
— Ели, добре ли си?
Кимнах.
Той погледна към тортата, после към мен.
— Това не беше честно.
Не успях да отговоря.
След събирането се върнах на бюрото си. Отворих папката с отчетите и видях, че окончателният файл, който Симона беше представила, е същият, който ѝ изпратих.
Дори една моя правописна грешка беше останала вътре.
Не направих скандал.
Но за първи път реших да не мълча.
Отидох при госпожа Борисова и я попитах защо трудът ми не беше споменат.
Тя дори не вдигна очи от телефона.
— Елена, ти си от старите служители. Няма нужда постоянно да те хвалим.
— Не искам постоянно да ме хвалите. Искам да не приписвате работата ми на друг човек.
Тя остави телефона.
— Ако не ти харесва, знаеш къде е вратата.
Излязох от кабинета с разтреперани ръце.
Вечерта се прибрах и разказах на мъжа си. Той ме изслуша, докато белеше картофи над мивката.
— Ели, ти от години се прибираш последна заради тази фирма. А кога за последно някой те попита дали си добре?
Не можах да си спомня.
На следващия ден Иван ме извика при себе си.
Показа ми имейл от директора.
Оказа се, че той е получил копие от окончателния отчет още преди проверката. В него ясно се виждаше кой го е изготвил.
Иван беше написал на директора какво се е случило на събирането.
Не го бях молила.
В понеделник директорът ме покани на разговор.
Извини ми се и предложи да поема официално координацията на документите, с увеличение на заплатата.
После добави, че госпожа Борисова била останала неприятно изненадана от оплакването.
Отговорих му, че не съм искала никого да наказват. Исках само работата ми да бъде призната.
Симона ме избягваше два дни.
В сряда дойде до бюрото ми.
— Ели, не знаех, че ще стане така. Мислех, че началничката ще благодари и на теб.
Погледнах я.
— Но когато те похвалиха за моя отчет, ти не каза нищо.
Тя сведе очи.
Не се скарахме. Просто вече не разговаряме както преди.
Миналия петък си тръгнах точно в пет.
Оставих недовършените документи за понеделник, прибрах чашата си и изключих компютъра.
Госпожа Борисова ме попита дали мога да остана още час.
За първи път от единайсет години отговорих спокойно:
— Не, днес имам лични планове.
Прибрах се навреме за вечеря. Мъжът ми беше направил картофена яхния, а на масата ме чакаше малка чиния с парче от шоколадовата торта.
Беше запазил последното парче за мен.
Седнах и го изядох бавно.
Не знам дали колегите ми ще ме уважават повече след случилото се. Но вече знам, че ако аз сама не поставя граница, никой няма да я постави вместо мен.
Какво бихте направили вие?
