Бях спрял точно пред входа на ресторанта. Двигателят още работеше, а той вече оправяше яката на ризата си и гледаше нервно към прозорците.
На 58 години съм. Казвам се Георги и от 34 години работя като автомонтьор в малък сервиз край Пловдив.
Ръцете ми са напукани, ноктите ми никога не изглеждат напълно чисти, а зимата кожата ми се разранява от студа и препаратите.
Синът ми Николай е на 29 години. Завърши университет, намери хубава работа в София и наскоро го повишиха.
Гордеех се с него повече, отколкото някога съм успявал да му кажа.
Когато беше студент, работех и в събота. Понякога оставах до десет вечерта, за да довърша някоя кола.
Жена ми все ми казваше да си почивам.
А аз ѝ отговарях, че ще си почина, когато момчето завърши.
Миналия петък Николай ми се обади.
— Тате, в събота имаме служебно събиране в Пловдив. Може ли да ме закараш? Колата ми е в сервиза.
Зарадвах се, че ще го видя.
Измих старата си кола, почистих седалките и дори купих от любимите му соленки за пътя.
В събота го взех от автогарата.
Беше с хубаво палто, нов часовник и обувки, които сигурно струваха колкото половината ми заплата.
Говорихме за работата му. Разказваше ми за новия си началник, за проектите, за колегите.
Аз слушах и се усмихвах.
Когато стигнахме ресторанта, видях няколко души да чакат пред входа.
Николай изведнъж се наведе към мен.
— Тате, моля те, не слизай.
Помислих, че бърза.
— Само ще ти извадя чантата от багажника.
— Недей. Ще си я взема сам.
После ме погледна към ръцете.
— И не ми махай през прозореца. Колегите не знаят с какво се занимаваш.
Не разбрах веднага.
— Какво значение има?
Той въздъхна.
— Тате, моля те. Всички там са сериозни хора. Не искам после да започват въпроси.
Стоях с двете ръце върху волана.
— Срам ли те е, че съм монтьор?
— Не започвай сега. Просто не е нужно да обяснявам личния си живот.
Излезе, взе чантата и тръгна към входа.
Но преди да стигне, един мъж го забеляза и се приближи до колата.
— Ники, това баща ти ли е?
Синът ми се обърна рязко.
— Не, един познат ме докара.
Мъжът кимна учтиво.
Аз дори не успях да кажа добър вечер.
Потеглих бавно. На първия светофар спрях и погледнах седалката до мен.
Там стоеше пакетчето със соленки.
Бях забравил да му го дам.
Прибрах се и жена ми веднага попита защо съм толкова мълчалив.
Казах, че съм уморен.
На следващата сутрин отидох в сервиза, въпреки че беше неделя. Исках да подредя инструментите и да остана малко сам.
Към обяд пред вратата спря черен автомобил.
От него слезе мъжът, който беше заговорил Николай пред ресторанта.
Познах го веднага.
— Добър ден. Вие сте бащата на Николай, нали?
Не знаех какво да отговоря.
Той се усмихна.
— Аз съм Димитър, неговият ръководител. Вчера ви видях.
После погледна към табелата на сервиза.
— Чакайте, вие ли сте Георги, който преди години ремонтираше служебните автомобили на фирмата ни?
Кимнах.
Оказа се, че преди десетина години съм му помогнал, когато колата му се повредила на пътя. Бях останал след работно време, за да я поправя.
Той помнеше.
— Знаете ли, още разказвам на хората за вас. Тогава отказахте да вземете допълнително за труда.
Поканих го вътре. Пихме кафе от две стари чаши, докато разговаряхме.
Преди да си тръгне, той каза нещо, което още помня.
— Имате много възпитан син. Само не разбирам защо вчера каза, че сте му познат.
Не отговорих.
В понеделник Николай ми звънна ядосан.
— Тате, защо си говорил с шефа ми?
— Той дойде в сервиза.
— Сега всички знаят, че баща ми поправя коли!
Тогава за първи път не се опитах да го успокоя.
— Николай, аз поправям коли от 34 години. С тези ръце съм те отгледал. Не съм откраднал нищо и не съм измамил никого.
Той мълчеше.
— Ако работата ми те срамува, това е твой проблем. Но повече няма да се представям за чужд човек.
Затворих телефона.
Вечерта жена ми намери соленките в колата. Попита защо не съм ги дал на Николай.
Разказах ѝ всичко.
Тя седна на стъпалото пред входа и дълго не каза нищо.
После тихо попита:
— А той помни ли кой го водеше всяка сутрин на училище с тази същата кола?
Не знаех какво да ѝ отговоря.
Вчера Николай ми изпрати съобщение.
Пишеше, че не е искал да ме обиди и че съм разбрал думите му погрешно.
Не му отговорих веднага.
Днес сутринта отворих сервиза в осем, както всяка друга събота. Сложих работните си дрехи, извадих инструментите и започнах да сменям спирачките на един стар автомобил.
Телефонът звънна два пъти.
Беше синът ми.
Оставих го да звъни, докато довърша работата.
Не съм престанал да го обичам. Но вече не искам да се извинявам за живота, с който съм му дал възможност да има своя.
Кажете ми, трябва ли един баща да преглътне подобно унижение, само защото става дума за собственото му дете?
