Навърших 43 години миналата неделя. Вместо да духна свещите на тортата, седях в собствената си кухня и слушах как свекърва ми изброява всичко, което не харесва в мен.
Омъжена съм за Петър от 17 години. Имаме две деца, момче на 15 и момиче на 12. Работя като счетоводителка в малка фирма, а вечер се прибирам и започвам втората си смяна вкъщи.
Пазаруване, готвене, пране, домашни, сметки. Обичайните неща, които никой не забелязва, докато не спреш да ги вършиш.
Петър работи в строителна фирма. Прибира се уморен и обикновено сяда пред телевизора. Никога не съм го карала да ми благодари за всяка чиния, която съм измила.
Но напоследък започнах да се уморявам.
Преди месец му казах, че искам да си разделим задълженията. Не съм искала чудеса. Само да поеме пазаруването два пъти седмично и понякога да приготвя вечерята.
Той ме погледна така, сякаш съм поискала да напусне работа.
— Майка ми е гледала три деца и никога не се е оплаквала.
Замълчах. Не защото нямах какво да кажа, а защото вече знаех как ще завърши разговорът.
След това започнаха забележките.
Защо ризата му не е изгладена? Защо няма супа? Защо съм си легнала да чета, вместо да подредя кухнята?
В петък преди рождения ми ден Петър ме попита какво искам за подарък.
Казах му, че искам само една спокойна неделя. Да не готвя, да не чистя и да излезем четиримата някъде.
Той се усмихна.
— Остави всичко на мен.
За първи път от седмици се зарадвах.
В неделя сутринта станах в девет. На кухненския плот имаше букет хризантеми и малка торта от сладкарницата до блока.
Децата ме прегърнаха и ми подариха картичка, която сами бяха направили.
После Петър каза:
— Към обяд ще дойдат нашите. И сестра ми с мъжа си.
Погледнах го изненадано.
— Нали щяхме да сме само четиримата?
— Е, какъв рожден ден без семейството?
Не исках да развалям празника. Извадих допълнителните чинии, нарязах салата и сложих картофи във фурната.
Към един часа всички вече бяха около масата.
Свекърва ми пристигна с домашна питка. Зълва ми носеше кутия бонбони.
Първите десет минути минаха нормално.
После Петър остави вилицата си и каза:
— Искам да поговорим за нещо, защото напоследък вкъщи нещата не вървят.
Помислих, че се шегува.
Но свекърва ми веднага се намеси.
— Петър ми разказа колко си се променила.
Усетих как стомахът ми се сви.
— Какво ви е разказал?
— Че вече не искаш да се грижиш за семейството. Че го караш да готви и да чисти след работа.
Зълва ми поклати глава.
— Мъжът ти работи по цял ден. Не може да очакваш да върши и твоята работа.
Погледнах Петър. Той гледаше в чинията си.
— Ти ли ги покани да ми говорят за това?
Той въздъхна.
— Исках да чуеш и друго мнение. На мен не ми обръщаш внимание.
Свекърва ми продължи:
— Една жена трябва да знае как да пази семейството си. Не всичко е работа и заплата.
Тогава дъщеря ми стана от масата.
— Бабо, мама всяка вечер ни прави вечеря. Татко дори не знае къде държим тенджерите.
Настъпи тишина.
Петър ѝ каза да отиде в стаята си.
Но синът ми също се обади.
— Татко, ти нали обеща на мама днес да не готви? Защо пак тя направи всичко?
Никой не отговори.
Погледнах тортата. Свещите още стояха в малкото найлоново пакетче до кутията.
Изведнъж ми стана толкова неудобно пред собствените ми деца, че едва успях да проговоря.
— Моля ви, тръгвайте си. Не искам да продължаваме този разговор днес.
Свекърва ми се изправи обидена.
— Значи вече и истината не може да ти се каже?
— Може. Но не на рождения ми ден, пред децата ми, като че ли съм направила нещо срамно.
Гостите си тръгнаха след няколко минути.
Петър остана в кухнята и започна да събира чиниите. За първи път не знаеше какво да ми каже.
Вечерта дъщеря ми дойде при мен с парче торта върху малка чинийка.
— Мамо, не си пожела нищо.
Усмихнах се, но очите ми се напълниха със сълзи.
— Пожелах си, миличка. Само че наум.
Петър спа на дивана по собствено желание. На сутринта ми каза, че съм го изложила пред родителите му.
Отговорих му, че той ме е изложил пред децата ни.
Оттогава мина една седмица.
Не съм спряла да се грижа за семейството си. Но вече не ставам първа, за да приготвя всичко за всички. Оставям Петър сам да реши какво ще вечеря, когато се прибере.
Вчера го видях да стои пред пералнята и да чете инструкциите върху препарата.
Не му се присмях. Просто продължих да сгъвам моите дрехи.
Той още не ми се е извинил.
А аз все още пазя картичката от децата върху хладилника. На нея пише, че съм най-добрата майка, дори когато съм уморена.
Не знам дали бракът ни ще се промени. Но знам, че не искам децата ми да растат с мисълта, че любовта означава единият човек да се изтощава, а другият да го оценява пред публика.
Какво бихте направили вие?
