Стоях в коридора с мокър парцал в ръка, когато го каза. Всички се засмяха. Дори мъжът ѝ.
На 46 години съм. Казвам се Мария и от осем месеца помагах на по-малката си сестра да стъпи на краката си след развода.
Когато остана без жилище, я приех при мен. После тя си намери нов мъж, а аз ѝ предложих да живее в старата къща на родителите ни, която беше останала на мое име.
Не поисках наем. Не поисках дори да ми плаща сметките, докато си намери постоянна работа.
Всяка събота ходех да ѝ помагам. Чистех прозорците, перях пердетата, оправях двора. Тя все казваше, че няма време.
Онзи ден ми се обади още в осем сутринта.
— Маре, довечера ще идват колегите на Виктор. Моля те, ела да ми помогнеш. Не мога да се справя сама.
Отидох с автобуса. Носех домашна баница, защото знаех, че я обича.
Цял следобед търках плочките, мих чаши и подреждах столове. Сестра ми обикаляше с телефона и ми казваше кое още не съм свършила.
Към шест се преоблече с нова рокля.
— Ти няма ли да си ходиш вече?
Погледнах часовника.
— Само ще измия пода в коридора и тръгвам.
Точно тогава гостите пристигнаха.
Една жена ме видя наведена до шкафа за обувки и попита сестра ми:
— Това майка ти ли е?
Сестра ми се засмя.
— Не, това е жената, която ни чисти. Малко е бавничка, ама поне е евтина.
Усетих как лицето ми пламна.
Изправих се. Чаках да каже, че се шегува.
Но тя продължи.
— Мария, прибери кофата, че хората ще се спънат.
Един от мъжете се засмя и каза:
— Е, поне сте намерили помощница.
Виктор стоеше до вратата и се усмихваше.
Не казах нищо. Излях водата, изплакнах парцала и отидох да си взема якето.
Тогава чух сестра ми да обяснява колко трудно било да поддържа толкова голяма къща.
— Всичко съм постигнала сама — каза тя.
Тези думи ме заболяха повече от обидата.
На излизане ме настигна в двора.
— Защо си такава намусена? Излагаш ме пред хората.
— Защо им каза, че съм чистачката?
Тя въздъхна раздразнено.
— Защото не искам да обяснявам семейните ни истории. Какво толкова?
— Можеше просто да кажеш, че съм ти сестра.
— Мария, не започвай. Не всички трябва да знаят всичко.
Прибрах се с последния автобус. Баницата, която бях занесла, беше останала недокосната върху кухненския плот.
На следващата сутрин телефонът ми звънна.
Беше Виктор.
— Мария, извинявай, че те безпокоя. Вчера чух нещо странно. Сестра ти каза, че къщата е нейна, но съседът спомена твоето име.
Замълчах.
— Къщата е моя, Виктор. Оставила съм ги да живеят там без наем.
От другата страна настъпи тишина.
— Тя ми каза, че я е купила с парите от предишния си брак.
Тогава разбрах, че сестра ми не просто се срамува от мен. Беше си измислила цял живот, в който аз не съществувах.
След час тя ми се обади разплакана.
— Защо си казала на Виктор? Сега мисли, че съм лъжкиня!
— А какво трябваше да му кажа?
— Можеше поне веднъж да ме защитиш!
Стоях до кухненския прозорец и стисках телефона.
— Защитавам те от осем месеца. Вчера за първи път трябваше ти да защитиш мен.
Тя затвори.
Вечерта ѝ написах, че може да остане в къщата още три месеца, за да си намери друго жилище. Но повече няма да ходя да чистя, да готвя и да се преструвам на непозната.
Оттогава не сме говорили.
Вчера намерих пред вратата си празната тава от баницата. Беше измита и увита в найлонова торбичка.
Нямаше бележка.
Прибрах я в шкафа и за първи път от много време не посегнах към телефона, за да попитам сестра си дали е добре.
Обичам я. Но не мога повече да бъда човекът, който ѝ помага тайно, за да може тя да се гордее със себе си пред другите.
Кажете ми, правилно ли постъпих, като ѝ дадох срок да напусне къщата, или трябваше да преглътна унижението, защото все пак ми е сестра?
