Не го каза в пристъп на гняв. Каза го пред съседите, докато стоях с две тежки торби от магазина и чаках асансьора.
На 51 години съм. Казвам се Борис и допреди четири месеца работех като складов отговорник в една фирма за строителни материали.
След деветнадесет години ме съкратиха. Смениха собственика, затвориха склада и освободиха почти всички.
Прибрах се с кашон, в който бях сложил работните си обувки, термоса и една стара снимка на колегите.
Жена ми Галя дори не ме попита как съм.
— И сега какво ще правим? — каза, докато гледаше телевизия.
Отговорих, че ще си намеря друга работа.
И наистина започнах да търся.
Всяка сутрин ставах в шест. Преглеждах обявите, изпращах автобиографии и звънях на познати.
Междувременно готвех, чистех и пазарувах. Не исках Галя да се прибира уморена и да намира всичко разхвърляно.
Но колкото повече правех, толкова повече тя намираше за какво да ме упрекне.
Една вечер беше забравила да купи препарат за пералнята.
— Цял ден си вкъщи и за един препарат не можеш да се сетиш!
На следващата седмица ми каза, че съм свикнал да живея на неин гръб.
Заболя ме, но премълчах.
Бяхме женени от двадесет и шест години. Имаме син, който вече живее самостоятелно.
През годините съм работил и събота, и неделя. Когато Галя остана без работа за почти година, никога не съм ѝ казвал, че я издържам.
Мислех, че в едно семейство това е нормално.
Миналия петък отидох до супермаркета. Купих картофи, мляко, хляб и няколко неща, които Галя беше записала на листче.
Когато се прибрах, асансьорът не работеше.
Пред входа стояха няколко съседи и домоуправителят. Обсъждаха ремонта.
Галя също беше там.
Приближих се и я попитах дали има ключ за мазето, защото исках да оставя една от торбите.
Тя ме погледна раздразнено.
— Борисе, ти наистина ли не можеш нищо да свършиш сам?
Съседката от третия етаж се усмихна неловко.
Опитах се да обясня, че моят ключ е останал вкъщи.
Тогава Галя повиши глас.
— Ето затова ви казвам, че мъж без работа е като още едно дете вкъщи! Само яде и чака някой да му оправя проблемите.
Всички замълчаха.
Стоях с торбите в ръце и усещах как дръжките им се впиват в пръстите ми.
— Галя, не говори така пред хората — помолих я.
Тя се засмя.
— Защо? Да не би да не е вярно?
Тогава домоуправителят, бай Христо, се обърна към нея.
— Гале, този човек три месеца ми помага да оправяме входа. Смени осветлението, боядиса парапетите и поправи вратата на мазето. Не е взел нищо за труда си.
Галя махна с ръка.
— Това не е работа, Христо. Това са занимавки.
Старецът я погледна сериозно.
— За теб може да са занимавки. За нас са помощ.
Никой не се засмя.
Качих се пеша до четвъртия етаж. Оставих покупките в кухнята и седнах до прозореца.
След малко Галя се прибра.
— Какво ти стана пък сега? — попита.
Погледнах я.
— Срам ли те е, че останах без работа?
Тя въздъхна.
— Срам ме е, че не правиш достатъчно, за да намериш нова.
Не отговорих.
В понеделник ми се обадиха от фирма, в която бях кандидатствал. Предложиха ми работа като технически сътрудник в склад.
Заплатата беше по-ниска от предишната, но приех.
Когато казах на Галя, тя попита само:
— Толкова ли ще ти плащат?
Тогава разбрах, че проблемът не е бил в това дали работя.
Каквото и да направех, все щеше да е недостатъчно.
Същата вечер извадих стария си куфар и прибрах няколко дрехи.
Не напуснах брака си веднага. Отидох за няколко дни при братовчед си, за да помисля спокойно.
Галя ми звъня многократно. Накрая изпрати съобщение, че съм я изложил пред съседите.
Прочетох го и оставих телефона.
След двадесет и шест години заедно очаквах поне веднъж да ме попита дали съм добре.
Вместо това отново се тревожеше как изглежда пред другите.
Не знам дали ще се разведем. Но знам, че няма повече да стоя с наведена глава, докато човекът до мен ме унижава.
Защото загубих работата си, не достойнството си.
Кажете ми, правилно ли постъпих, като си тръгнах, или трябваше да остана и да се боря за брака си?
