На 61 години съм и повече от трийсет години работих като шофьор на камион. Ръцете ми са груби, гърбът ме наболява след дълъг път, а дрехите ми никога не са били скъпи.
Имам един син, Николай. На 34 години е, инженер е и живее в хубав апартамент в София.
Отгледах го сам от дванайсетгодишен. Майка му си тръгна от нас и оттогава двамата се оправяхме както можехме.
Помня как ставах в четири сутринта, за да тръгна с камиона. Оставях му закуска в хладилника и бележка да не забрави ключовете.
Когато го приеха в университета, плаках от радост. Той се засмя и ми каза, че се държа като старец.
През годините плащах квартирата му, изпращах му колети с домашна храна и никога не му казвах, когато нямах достатъчно за себе си.
Не съжалявам за това.
Преди месец Николай ми се обади. Беше купил нов апартамент и искаше да ми го покаже.
Каза, че в събота ще има гости, но можело да мина по-рано.
Отидох с автобус. Носех малка торба с домашни домати и буркан лютеница, която бях направил през есента.
Николай отвори вратата с бяла риза и скъп часовник.
Погледна торбата.
— Тате, защо носиш такива неща? Тук всичко си има.
Засмях се и му казах, че доматите са от градината.
Влязохме. Апартаментът беше голям, с широки прозорци и светъл под. Не посмях да стъпя с обувките, преди да попитам къде да ги оставя.
Докато разглеждах хола, звънецът иззвъня.
Бяха дошли двама негови колеги със съпругите си.
Николай ме погледна притеснено.
— Тате, остани за малко, но не започвай с историите за камионите.
Не разбрах защо го каза.
Гостите влязоха, поздравиха се и един от мъжете ме попита дали съм роднина.
Преди да отговоря, Николай се намеси.
— Той е човекът, който ми помагаше с ремонта. Много е сръчен.
Усмивката ми остана на лицето, но нещо в мен се сви.
Помислих, че се шегува.
После една от жените ме попита дали работя по ремонти.
Николай отговори вместо мен.
— Не точно. Занимава се с различни неща.
Стоях до вратата с якето в ръка.
Собственият ми син не посмя да каже, че съм баща му.
След малко един от гостите ме попита колко вземам за боядисване на стая.
Николай се засмя.
— Той вече приключи тук. Няма да го задържаме.
Тогава разбрах, че ме гони.
Обуx се бавно. Пръстите ми трепереха, докато връзвах връзките.
На излизане Николай ми прошепна:
— Не се сърди. Тези хора са ми важни за работата.
Не му отговорих.
В асансьора забелязах, че още държа празната торба, в която бях донесъл доматите.
На автобусната спирка седнах и дълго гледах обувките си. Бях ги изчистил специално за посещението.
Вечерта телефонът ми звънна.
Беше Николай.
— Тате, защо си тръгна толкова сърдит? Нищо лошо не съм казал.
Попитах го само едно:
— Срам ли те е, че съм ти баща?
Мълча няколко секунди.
— Просто не всички трябва да знаят личните ми неща.
Затворих.
Два дни по-късно ми се обади непознат номер. Беше единият от гостите.
Оказа се, че ме познава от транспортната фирма, в която работех преди години. Бил млад диспечер, когато аз карах международните курсове.
— Бай Стояне, Николай вашият син ли е? — попита.
Казах му истината.
Мъжът замълча, после тихо ми каза, че Николай е представил баща си пред колегите като собственик на транспортна компания, който живее в чужбина.
Не знаех кое ме боли повече.
Че се срамува от работата ми, или че си е измислил друг баща, с когото да се хвали.
След седмица Николай дойде при мен.
Беше разбрал, че колегата му ме е потърсил.
— Тате, сега всички знаят. Постави ме в ужасно положение.
Погледнах го.
— Не съм казал нищо лошо за теб. Само казах, че си ми син.
Той седна на стола до прозореца и започна да обяснява колко трудно се издига човек, когато няма връзки и богато семейство.
Изслушах го.
После извадих от шкафа една стара снимка. Беше от дипломирането му.
На нея стоях до него с единствения си костюм. Бях толкова горд, че показвах снимката на всички колеги.
Подадох му я.
— Аз никога не съм се срамувал от теб, Ники. Дори когато нямахме нищо.
Той сведе глава.
За първи път не намери какво да каже.
Не го изгоних. Направих му кафе, както винаги, и го изпратих до вратата.
Но му казах, че повече няма да ходя там, където трябва да се преструвам на непознат.
Оттогава ми звъни почти всяка вечер.
Вдигам му. Говорим за обикновени неща.
Само че вече не чакам с нетърпение всяко негово обаждане, както преди.
Обичам сина си. Ще го обичам, докато съм жив.
Но още не мога да забравя как стоях в неговия нов апартамент и чаках да чуя думата татко.
Тя така и не беше произнесена.
Кажете ми, трябва ли един баща да прости такова унижение само защото човекът, който го е причинил, е собственото му дете?
