Стоях до входната врата с мокра кърпа в ръка. Бях на 58 години и за първи път се почувствах чужда в апартамента, за който бях работила половината си живот.
Дъщеря ми Мария беше поканила колеги от новата си работа. Предишния ден ме помоли да приготвя нещо за хапване и да подредя, защото искала да направи добро впечатление.
Станах в шест сутринта. Изпекох баница, направих домашни соленки и измих прозорците. Дори изгладих покривката, която пазех за празници.
Мария живееше при мен от две години, след като се раздели с мъжа си. Никога не съм ѝ искала наем. Плащах сметките и пазарувах, защото исках да си стъпи на краката.
Когато гостите пристигнаха, бях в кухнята. Чух смях и непознати гласове.
Излязох да поздравя хората, но Мария ме пресрещна в коридора.
– Мамо, прибери се за малко. После ще говорим.
Помислих, че иска да им даде време да се настанят.
След няколко минути една жена влезе в кухнята за вода. Усмихна ми се и попита:
– Вие отдавна ли работите при Мария?
Не разбрах въпроса.
– Как така работя?
Жената се смути.
– Ами тя каза, че сте жената, която ѝ помага с чистенето и готвенето.
Оставих чашата до мивката. Ръцете ми изведнъж натежаха.
Излязох в хола. Мария стоеше до прозореца и разказваше колко трудно било да поддържа голям апартамент сама.
– Мария, може ли да те попитам нещо?
Тя ме погледна предупредително.
– Не сега.
– Защо си казала, че съм ти чистачка?
Разговорите спряха. Един мъж остави чинията си, а жената от кухнята сведе очи.
Мария се засмя нервно.
– Мамо, не започвай. Просто не исках да обяснявам личните ни отношения.
– Какви отношения? Че съм ти майка?
Тогава тя каза нещо, което още чувам в главата си.
– Можеше поне да се преоблечеш. Излагаш ме пред колегите ми!
Погледнах стария си син пуловер. Бях го облякла, за да не изцапам хубавите си дрехи, докато готвя.
– Извинявай – прошепнах.
Не знам защо се извиних.
Мария се обърна към гостите.
– Виждате ли? Винаги прави сцени от нищо.
Една жена на около четиридесет години стана от дивана.
– Мария, ти ни каза, че апартаментът е твой.
Дъщеря ми пребледня.
– И какво от това?
– А преди малко майка ти каза, че живееш при нея.
Мария замълча.
Жената се обърна към мен.
– Госпожо, извинете ни. Не знаехме.
Тогава разбрах, че дъщеря ми не просто се срамуваше от мен. Беше разказала на всички, че сама е купила жилището, че няма никаква помощ и че всичко е постигнала със собствени усилия.
Аз бях излишната част от измислената ѝ история.
Не повиших тон. Свалих престилката и я сгънах върху кухненския плот.
– Мария, гостите ти могат да останат. Но утре трябва да поговорим как ще продължим да живеем заедно.
Тя ме изгледа ядосано.
– Ще ме изгониш заради една шега?
– Не. Но повече няма да се правя на прислужница, за да изглеждаш ти успяла.
На следващата сутрин намерих бележка на хладилника. Мария беше написала, че ще остане няколко дни при приятелка, докато се успокоя.
Не ми се обади цяла седмица.
Вчера се върна да вземе дрехи. Бях сложила чистите ѝ кърпи в шкафа, както винаги.
Спря на прага и попита:
– Още ли ми се сърдиш?
Погледнах я. Искаше ми се да я прегърна, както когато беше малка. Но си спомних онези непознати хора и начина, по който ме беше погледнала пред тях.
– Не знам дали съм сърдита, Мария. Знам само, че ме заболя.
Тя не каза нищо. Взе си чантата и си тръгна.
Обичам дъщеря си. Вратата ми няма да бъде затворена за нея. Но искам следващия път, когато влезе през нея, да не се срамува да каже коя съм.
Кажете ми, прекалено ли остро постъпих, или една майка също има право да поиска уважение от собственото си дете?
