Бях дошъл да я взема от фирменото тържество. Стоях до входа с якето в ръка, когато чух смеха ѝ.
На 49 години съм. Казвам се Николай и от двайсет и три години съм женен за Елена.
Имаме син студент и малка къща, която изплащаме още. Не сме богати, но никога не сме оставали без хляб.
Работя като шофьор на бус за доставки. Ставам в четири и половина, товаря кашони, карам из града и вечер се прибирам с болки в кръста.
Елена работи в голяма счетоводна фирма. Преди шест години започна като обикновена служителка, а сега ръководи малък екип.
Гордеех се с нея.
Когато учеше вечер за допълнителната си квалификация, аз готвех, чистех и вземах сина ни от тренировки.
Когато получи повишението, купих торта от кварталната сладкарница. Помня как се усмихваше, докато духаше свещичката.
Напоследък обаче нещо се беше променило.
Започна да ми прави забележки за дрехите. За начина, по който говоря. Дори за това, че ръцете ми били груби.
Една вечер ме помоли да не идвам на служебната ѝ вечеря.
— Ще бъде скучно за теб. Само счетоводители ще има.
Не настоявах.
Миналия петък ми се обади около десет вечерта. Колата ѝ не искала да запали и ме помоли да я прибера.
Облякох чиста риза, взех ключовете и тръгнах.
Пред ресторанта имаше няколко души от фирмата ѝ. Елена стоеше с две колежки и един мъж с тъмно палто.
Тъкмо щях да я извикам, когато мъжът попита:
— Ели, съпругът ти няма ли да дойде да те вземе?
Тя се засмя.
— О, моят мъж не е по такива места. Той е обикновен шофьор. Няма какво да си говорите с него.
Едната колежка се усмихна неловко.
Елена продължи:
— Добър човек е, ама знаете как е. Аз вървя напред, той си остана на същото място.
Стоях на три крачки от тях.
Бях сложил любимата си синя риза. Същата, която тя ми подари за рождения ден.
Мъжът ме забеляза пръв.
— Извинете, вие чакате ли някого?
Елена се обърна.
Лицето ѝ се промени.
— Ники… ти откога си тук?
Погледнах я.
— От достатъчно време.
После се обърнах към колегите ѝ.
— Аз съм Николай. Съпругът ѝ. Работя като шофьор и не се срамувам от това.
Никой не се засмя.
Тогава мъжът с палтото протегна ръка.
— Аз съм Георги, управителят на фирмата. Баща ми беше автобусен шофьор трийсет години. Благодарение на него завърших университет.
Елена сведе поглед.
Георги добави тихо:
— Няма срамна честна работа.
Не знаех какво да кажа. Стиснах му ръката и се обърнах към жена си.
— Колата е отпред. Ще те изчакам.
По пътя към вкъщи Елена мълчеше. На третия светофар започна да плаче.
— Не исках да прозвучи така.
— А как искаше да прозвучи?
Тя не отговори.
Когато се прибрахме, оставих ключовете в купичката до вратата.
Елена ме хвана за ръкава.
— Ники, моля те. Не разваляй всичко заради няколко думи.
Тогава ѝ казах нещо, което никога преди не бях изричал.
— Аз не се срамувам, че карам бус. Но тази вечер разбрах, че ти се срамуваш от мен.
Тя заплака още по-силно.
На следващата сутрин станах рано, както винаги. Направих кафе и излязох на двора.
Елена дойде след мен и седна на стъпалото.
— Забравих кой беше до мен, когато нямах нищо — каза.
Не я прегърнах. Но и не я отпратих.
Казах ѝ, че имам нужда от време.
Оттогава се държи различно. Пита ме как е минал денят ми. Вчера дори поиска да дойде с мен на една доставка.
Отказах ѝ. Не искам да доказва уважението си с един жест.
Искам отново да мога да стоя до жена си пред хора, без да се чудя дали се притеснява от мен.
Още я обичам. Но не знам дали ще забравя как ме погледна онази вечер.
Кажете ми, бихте ли простили на човека до себе си, ако разберете, че се срамува от работата ви?
