Остави го върху шкафа в коридора, точно до купичката с дребни монети. После облече якето си и излезе, без дори да ме погледне.
Казвам се Станка, на 63 години съм и живея в Бургас. От три години съм пенсионерка, след като почти четиридесет години работих като продавачка в хранителен магазин.
Имам една дъщеря, Гергана. Тя е на 36 години, омъжена е и има две деца на пет и осем години.
Обичам внуците си повече, отколкото мога да обясня.
Когато се роди първото дете, бях до Гергана почти всеки ден. Готвех, перях, пазарувах и излизах с количката, за да може тя да си почине.
След второто дете започнах да помагам още повече.
Не съм го правила по задължение. Исках дъщеря ми да има по-лек живот от моя.
Проблемът започна, когато се пенсионирах.
Гергана реши, че щом вече не работя, разполагам с цялото си време.
Първо ме помоли да вземам децата от училище и детска градина два пъти седмично.
После станаха четири дни.
Накрая започнаха да ги оставят и през почивните дни.
В петък вечер Гергана ми звънеше.
— Мамо, утре ще ти доведем децата към девет. Имаме работа.
Понякога работата се оказваше разходка по магазините или среща с приятели.
Не възразявах.
Ставах рано, приготвях закуска и изваждах играчките от шкафа.
Внуците ми обичат палачинки с домашно сладко. Винаги оставях първата да изстине, защото малкият не обича гореща храна.
Но с времето започнах да усещам, че нямам нито един свободен ден.
Приятелките ми ме канеха на разходка до морската градина, а аз отказвах.
Веднъж си купих билет за театър, но Гергана ми доведе децата два часа преди представлението.
— Мамо, забравих да ти кажа. Няма кой друг да ги гледа.
Останах си вкъщи.
Миналия месец една съседка ме покани на двудневна екскурзия до Велико Търново.
От години не бях пътувала никъде.
Събрах пари от пенсията си, платих екскурзията и се обадих на Гергана две седмици предварително.
Казах ѝ, че през онази събота няма да мога да гледам децата.
Тя замълча.
— А ние какво ще правим?
Предложих ѝ да ги остави при свекърва си или да организират почивния ден така, че единият родител да бъде с тях.
Гергана се засмя нервно.
— Мамо, ти сериозно ли ще ходиш по екскурзии на тези години?
Болеше ме, но не отмених пътуването.
В петък вечерта тя дойде у нас.
Носеше раниците на децата.
Казах ѝ, че на следващата сутрин тръгвам в шест.
Тя остави раниците на пода.
— Значи избираш някаква екскурзия пред собствените си внуци?
Опитах се да ѝ обясня, че ги обичам, но имам нужда и от време за себе си.
Тогава Гергана каза:
— Добре. Щом ти тежат толкова, повече няма да ги виждаш.
Извади ключа от апартамента ми и го остави на шкафа.
После си тръгна.
Стоях в коридора и гледах раниците, които беше забравила.
Едната имаше малко скъсано джобче, което бях обещала да зашия.
На следващата сутрин се качих на автобуса за екскурзията.
През целия път държах телефона в ръка.
Очаквах Гергана да ми се обади.
Не го направи.
Във Велико Търново разглеждахме старите улици, снимахме се и пихме кафе на една тераса.
Всички се смееха, а аз постоянно проверявах дали имам съобщение.
Вечерта се обадих на зет си, Петър.
Попитах дали децата са добре.
Той звучеше изненадан.
— Добре са, мамо Станке. Аз съм с тях. Гергана ми каза, че си отказала да ги гледаш, защото вече не искаш да се занимаваш.
Почувствах как очите ми се напълниха със сълзи.
Разказах му за екскурзията и за разговора с Гергана.
Петър дълго мълча.
После каза:
— Не знаех, че толкова често ги гледаш сама. Гергана ми казваше, че ти настояваш.
Оказа се, че през последните месеци той мислел, че аз сама искам децата всяка събота.
Когато се прибрах, Петър дойде с тях.
Малкият се затича към мен още от асансьора.
— Бабо, донесе ли ми магнитче?
Бях му купила малко магнитче с крепост.
Прегърнах го и едва сдържах сълзите си.
Петър ми каза, че е говорил с Гергана и че занапред ще се редуват да гледат децата през почивните дни.
Но дъщеря ми все още не ми се обажда.
Миналата неделя ми изпрати само едно съобщение.
— Надявам се поне екскурзията да си е заслужавала.
Не отговорих веднага.
После написах, че я обичам и винаги ще помагам, когато мога, но повече няма да се отказвам от собствения си живот.
Тя не ми отговори.
Вчера заших скъсаното джобче на раницата на внука ми.
Сложих я до входната врата и се замислих колко години съм живяла така, че никой да не остане недоволен от мен.
Сега за първи път се опитвам да направя нещо и за себе си.
Не искам да губя дъщеря си. Не искам да виждам внуците си по-рядко.
Но не искам и остатъкът от живота ми да минава в чакане някой да ми каже кога има нужда от мен.
Какво бихте направили вие?
