Бях се прибрал от работа с две торби покупки, когато чух гласа ѝ от площадката. Трима съседи стояха до асансьора, а тя размахваше ключовете от колата ни.
Казвам се Борис, на 56 години съм. Работя като шофьор на училищен автобус в Стара Загора.
С жена ми Лидия сме женени от 29 години. Имаме пораснала дъщеря, която живее отделно.
Никога не сме били богати. Плащаме сметките си, имаме стар автомобил и малък апартамент, който изплатихме преди няколко години.
Баща ми ми остави гараж в съседния квартал. Там държа инструментите си, стария му велосипед и няколко кашона със снимки.
През почивните дни поправям велосипеди на познати. Не печеля почти нищо, но ми доставя удоволствие.
От няколко месеца Лидия настоява да продам гаража.
Иска да сменим колата с по-нова, защото според нея се излагаме пред роднините.
— Всички около нас карат хубави автомобили, само ние сме останали с тази таратайка — повтаряше.
Обяснявах ѝ, че нашата кола върви добре и няма смисъл да харчим всичко за друга.
Но тя не искаше да слуша.
Миналата неделя дойде братовчед ѝ с нов автомобил. Лидия цял следобед го разглеждаше през прозореца.
Вечерта ми каза, че е намерила купувач за гаража.
Останах изненадан.
— Не съм ти казвал, че ще го продавам.
— Борисе, стига си се държал като дете. Този гараж само събира прах.
Отказах.
Тя не ми проговори два дни.
В сряда се прибрах малко по-късно, защото автобусът имаше проблем с една врата и останах да помогна на механика.
Когато стигнах до нашия етаж, видях Лидия пред асансьора.
Говореше със съседите.
— Ето го и него! Кажете му вие дали е нормално един мъж да държи някаква барака, вместо да осигури прилична кола на жена си!
Всички се обърнаха към мен.
Опитах се да мина към вратата, но Лидия продължи.
— Цял живот съм се примирявала с неговите дребни мечти. Нищо не е постигнал!
Едната торба се скъса. Два портокала се търкулнаха по плочките.
Наведох се да ги събера.
Тогава Лидия каза:
— Виждате ли? Само за това го бива — да носи торби!
Не знаех къде да погледна.
Съседът ни господин Колев, който живее срещу нас, се наведе и ми подаде единия портокал.
После се изправи.
— Лидия, този човек три зими поред ми чистеше снега пред гаража, без да поиска нищо. Миналия месец поправи велосипеда на внучката ми. Не знам каква кола искаш, но знам какъв съсед имаш.
Лидия замълча.
Аз отключих и влязох.
Оставих покупките в кухнята и седнах до прозореца.
Ръцете ми трепереха.
След малко Лидия влезе и започна да обяснява, че съседът нямал право да се намесва.
Попитах я само едно.
— Наистина ли мислиш, че нищо не съм постигнал?
Тя не отговори.
На следващата сутрин отидох до гаража.
Извадих стария велосипед на баща ми и го избърсах с парцал. Под седалката още стоеше малката кожена чантичка с инструментите му.
Баща ми ме беше научил да поправям нещата, преди да ги изхвърлям.
Същия ден казах на Лидия, че гаражът няма да се продава.
Ако иска нова кола, можем да спестяваме заедно. Но няма да приема повече да ме унижава пред хората.
Тя се разплака и каза, че просто искала по-хубав живот.
Отговорих ѝ, че и аз искам хубав живот, но не такъв, в който се срамуваме един от друг.
Оттогава почти не говорим.
Вчера господин Колев ме срещна пред входа и ме попита дали ще му помогна с една стара велосипедна гума.
Съгласих се.
За първи път от дни се почувствах нужен.
Кажете ми, егоист ли съм, че отказвам да продам гаража, или жена ми премина границата, когато ме унижи пред съседите?
