На 52 години съм. От единадесет години работя в малък магазин за хранителни стоки в нашия град. Познавам почти всички клиенти по име. Знам коя баба купува хляб всяка сутрин и кой съсед винаги забравя торбичката си.
Никога не съм имала проблеми в работата. Идвам петнадесет минути по-рано, проверявам хладилниците и често оставам след края на смяната, когато има много стока.
Собственичката, госпожа Стоянова, винаги ми казваше, че съм ѝ като дясна ръка.
Преди два месеца назначи племенницата си Деси за управителка. Момичето беше на тридесет години, с хубави дрехи и навик да говори на всички така, сякаш сме ѝ длъжни.
Още първата седмица започна да ми прави забележки.
— Лельо Нина, не сме в миналия век. Тук вече аз решавам.
Не ми беше приятно да ме нарича лельо пред клиентите, но мълчах. Имах още няколко години до пенсия и не исках неприятности.
Един понеделник сутринта Деси ме извика в склада.
— Липсват стоки от последната доставка.
Попитах я кои точно.
— Кафе, шоколади и препарати. Ти си приемала кашоните.
Обясних, че съм подписала приемането по фактура, но част от кашоните още не бяха разопаковани.
Тя ме изгледа студено.
— Ще видим.
На следващия ден, около единадесет часа, магазинът беше пълен. Имаше опашка до хладилника с млякото.
Деси излезе от офиса с лист в ръката.
— Нина, остави касата веднага!
Помислих, че има проблем с някоя доставка.
Тя застана пред клиентите и каза достатъчно високо, за да чуят всички:
— От известно време имаме липси. И явно човекът, на когото сме имали най-голямо доверие, ни краде.
Усетих как лицето ми пламна.
— Деси, какво говориш?
— Не се прави на невинна. Само ти имаш ключ от склада.
Една жена от опашката остави кошницата си на пода. Двама мъже се обърнаха към мен.
Опитах се да обясня, че ключ имат още трима души.
Деси ме прекъсна.
— Няма да споря с крадци пред клиентите. Остави ключовете и си тръгвай.
Най-страшното беше, че колежката ми Ралица стоеше до хладилника и мълчеше. Работехме заедно от осем години.
Свалих връзката с ключове от колана си. Ръцете ми трепереха толкова силно, че едва ги оставих върху плота.
Една възрастна клиентка, баба Пенка, тихо каза:
— Нинка, аз не вярвам на това.
Точно тогава се разплаках.
Прибрах престилката си в торбичка и излязох през задната врата. Седнах на пейката до контейнерите и звъннах на съпруга си.
Не можех да говоря. Само му казах да дойде да ме вземе.
Два дни по-късно собственичката ми се обади.
— Нина, трябва да поговорим. Открихме какво е станало.
Оказа се, че Деси е преместила няколко кашона в друг склад, без да ги отбележи в документите. Камерите показали всичко.
Нищо не било откраднато.
Госпожа Стоянова ми се извини по телефона и ме помоли да се върна.
— Деси е млада, направила е грешка. Не искам да губя най-добрата си служителка.
Попитах я дали Деси ще се извини пред хората, пред които ме беше обвинила.
Настъпи мълчание.
— Е, чак пред всички няма нужда. Нали вече изяснихме нещата?
На следващата сутрин отидох до магазина. Не за да започна работа, а да си взема чашата, която държах в стаичката за почивка.
Деси стоеше зад касата.
— Е, ще се връщаш ли? Имаме много работа.
Погледнах я и казах спокойно:
— Не. Дойдох само за вещите си.
Тя се засмя.
— Голямата обидена.
Този път не наведох глава.
— Ти ме нарече крадла пред целия квартал. А сега дори не можеш да кажеш, че си сгрешила.
Взех чашата си и излязох.
Сега работя в малка пекарна на две улици от дома ни. Заплатата е малко по-ниска, но хората ме поздравяват с усмивка.
Вчера баба Пенка влезе да си купи хляб. Хвана ме за ръката и каза, че повече не пазарува в стария магазин.
Не я бях молила за това.
Прибрах се вечерта, измих си работната престилка и я прострях на балкона.
За първи път от месеци не ме беше страх от следващия работен ден.
Но още ме боли, когато си спомня как хората ме гледаха онази сутрин.
Кажете ми, правилно ли постъпих, като отказах да се върна, или трябваше да приема извинението и да запазя работата си?
