Беше петък следобед. Стоях пред входа на новия му офис с хартиена торбичка в ръка. Вътре имаше домашна баница, която жена ми беше станала в пет сутринта да направи.
На 58 години съм. Казвам се Петър и от трийсет години работя като портиер и поддръжка в една жилищна кооперация.
Не съм богат човек. Ръцете ми са груби, обувките ми винаги са прашни, а синята ми работна униформа е избеляла от пране.
Но с жена ми отгледахме две деца. Никога не сме ги оставяли гладни и никога не сме им казвали, че нямаме сили да работим още малко.
Синът ни Николай е на 32 години. Завърши университет, намери си хубава работа и наскоро го повишиха.
Гордеех се с него повече, отколкото мога да обясня.
В онзи петък ми се обади сутринта.
– Тате, днес ще събирам колегите след работа. Получих новия кабинет.
Казах му, че се радвам. Жена ми чу разговора и веднага започна да приготвя баницата.
– Занеси му я. Нека почерпи хората – каза тя.
След работа се качих на автобуса направо с униформата. Не успях да се прибера да се преоблека.
Когато стигнах, Николай стоеше пред сградата с няколко колеги. Бяха облечени с ризи и сака, смееха се и разговаряха.
Вдигнах ръка.
– Ники, момчето ми!
Той се обърна и усмивката му изчезна.
Приближи се бързо.
– Тате, какво правиш тук?
Подадох му торбичката.
– Майка ти направи баница. Донесох я да почерпиш колегите.
Той погледна към хората зад себе си.
– Не можеше ли първо да се преоблечеш?
Помислих, че не съм го чул добре.
– Идвам направо от работа, сине.
Николай ме хвана за ръкава и ме отведе няколко крачки встрани.
– Поне свали тази униформа. Не искам всички да разберат къде работиш.
Усетих как ми става горещо.
– Защо, Ники? Нали знаят, че съм ти баща?
Той въздъхна раздразнено.
– Тук хората са на друго ниво, тате. Не ме излагай.
Точно тогава една негова колежка се приближи.
– Николай, това баща ти ли е?
Преди да успея да отговоря, синът ми каза:
– Да, дошъл е да остави нещо. Той работи по поддръжката на сгради.
Жената се усмихна любезно.
– Приятно ми е!
Протегна ръка, но Николай вече ме дърпаше към входа.
– Хайде, тате, тръгвай. Ще се чуем довечера.
Останах с торбичката в ръка.
Той дори не я беше взел.
На няколко метра стояха още трима негови колеги. Единият се засмя и каза:
– Ники, защо криеш човека? Да не е дошъл да ти проверява кабинета?
Синът ми се засмя заедно с тях.
– Не, просто баща ми не разбира кога е удобно да идва.
Това ме заболя повече от всичко.
Не казах нищо. Обърнах се и тръгнах към спирката.
Но след няколко крачки чух някой да ме вика.
Беше мъж на около петдесет години, с побеляла коса и тъмно сако.
– Господине, извинете. Вие бащата на Николай ли сте?
Кимнах.
– Аз съм Георгиев, неговият пряк ръководител.
Притесних се, че съм създал проблем.
Той погледна торбичката.
– Това за нас ли е?
– Жена ми направи баница. Но май не е удобно.
Мъжът протегна ръка.
– Напротив. Заповядайте вътре.
Николай беше останал до входа и чу разговора.
– Господин Георгиев, баща ми бърза.
Началникът му го погледна.
– Николай, баща ти сам ще каже дали бърза.
После се обърна към мен.
– Знаете ли, моят баща беше чистач в училище. Цял живот ставаше в четири сутринта. Ако не беше той, аз нямаше да съм тук.
Николай наведе глава.
Георгиев продължи спокойно:
– Работата на един човек не е повод за срам. Особено когато с нея е отгледал децата си.
Не исках синът ми да бъде унижаван пред колегите си. Затова само подадох баницата.
– Благодаря ви. Но ще си тръгвам. Жена ми ме чака.
Прибрах се пеша от спирката. Влязох вкъщи и закачих униформата на обичайното ѝ място.
Жена ми веднага попита:
– Хареса ли му баницата?
Не можах да я погледна.
– Оставих я, Марийке.
Вечерта Николай се обади три пъти. Не вдигнах.
На следващата сутрин дойде вкъщи. Стоеше в коридора с наведена глава.
– Тате, извинявай. Държах се ужасно.
Попитах го само едно.
– Сине, когато плащах университета ти с тази униформа, тогава срам ли те беше?
Той започна да плаче.
Не го прегърнах веднага. Не защото не го обичам, а защото още ме болеше.
Казах му, че му прощавам, но няма да се преструвам, че нищо не се е случило.
В понеделник отново облякох синята униформа. Излязох в шест сутринта, както винаги.
Само че този път, преди да затворя вратата, се погледнах в огледалото.
За първи път от много години се запитах дали съм научил сина си да бъде успешен, но съм пропуснал да го науча да уважава хората.
Кажете ми, правилно ли постъпих, че му простих, или трябваше да го оставя по-дълго да разбере колко тежко ме нарани?
