Стоях до тортата с букет в ръце, когато го каза. В стаята имаше двайсетина души. Някои се засмяха, но аз видях как директорката ни остави чашата си и сведе поглед.
Казвам се Виолета, на 63 години съм. Живея в Габрово и до миналия петък работех като деловодителка в общинска администрация.
Трийсет и четири години ходех в една и съща сграда.
Познавам всяко чекмедже, всяка папка и всяка скърцаща врата по коридорите.
Преди пет години при нас започна младата ми колежка Ралица. Беше на 27, току-що завършила университет.
Още първата седмица плака в архива, защото беше объркала няколко документа.
Намерих я седнала на ниското столче до металните шкафове.
— Спокойно, момиче. Ще ги оправим — казах ѝ.
И ги оправихме.
Оттогава Ралица идваше при мен за всичко.
Показвах ѝ как се завеждат писма, как се подготвят справки и как се разговаря с ядосани граждани.
Когато закъсняваше, поемах част от работата ѝ. Когато имаше семейни проблеми, я изслушвах.
Никога не съм я карала да ми благодари.
Последната година обаче започна да се държи различно.
Пред другите колеги често се шегуваше, че съм от старото поколение и не разбирам новите технологии.
Понякога вземаше документи от бюрото ми, без да ме попита.
Веднъж я чух да казва на новия счетоводител:
— Като се пенсионира Виолета, най-после ще работим по нормален начин.
Престорих се, че не съм чула.
Мислех си, че е млада и амбициозна. Не исках последните ми месеци на работа да минават в караници.
В петък колегите организираха малко изпращане.
Бяха украсили стаята за почивка с балони. На масата имаше торта, домашни соленки и букет жълти хризантеми.
Директорката ми подари часовник и ми благодари за дългогодишната работа.
Разплаках се.
Тогава Ралица поиска думата.
— И аз искам да кажа нещо за госпожа Виолета.
Усмихнах ѝ се.
Тя продължи:
— Всички знаем, че напоследък аз вършех повечето работа. Надявам се сега, когато Виолета си тръгва, най-после да има място за хора, които могат да работят бързо.
Някой се изкашля.
Ралица се засмя.
— Нищо лично. Просто трябва да вървим напред, а не постоянно да поправяме грешките на старите служители.
Усетих как пръстите ми се впиха в хартията около букета.
Колегата ми Иван остави чинията си.
— Ралица, това не е подходящо.
Но тя продължи.
— Защо? Всички го мислят, просто аз имам смелостта да го кажа.
Тогава директорката ни стана.
— Ралица, достатъчно.
Настъпи тишина.
Аз оставих букета на перваза и казах, че трябва да си тръгвам.
Не исках да плача пред всички.
Докато обличах палтото си в коридора, чух директорката да вика Ралица в кабинета си.
Не останах да слушам.
В понеделник сутринта телефонът ми звънна.
Беше Иван.
— Вили, трябва да знаеш нещо.
Оказа се, че Ралица е поискала да заеме моята длъжност още преди месец. Представила списък с подобрения, които уж сама била разработила.
Но в понеделник директорката поискала да види документацията.
Повечето предложения били от старите ми работни бележки, които Ралица използвала, без да спомене откъде са.
Директорката я попитала защо е представила чуждата работа като своя.
Ралица не успяла да обясни.
Иван ми каза, че назначението ѝ е отложено, докато се изясни ситуацията.
Не се зарадвах.
Само седнах до прозореца и дълго гледах двора.
В сряда Ралица ми се обади.
Гласът ѝ беше тих.
— Госпожо Виолета, извинявайте за петък. Бях притеснена за повишението.
Попитах я дали щеше да ми се извини, ако беше получила длъжността.
Тя замълча.
После каза:
— Вие наистина много ми помогнахте.
Тези думи чаках да чуя пет години.
Но вече не ми донесоха радост.
Вчера отидох до администрацията, за да върна служебната си карта.
Иван ме посрещна на входа и ме прегърна.
На старото ми бюро вече седеше друга служителка.
Пожелах ѝ успех и си тръгнах.
Не искам Ралица да остане без работа. Не искам и да бъде унижавана така, както тя унижи мен.
Но отказах молбата ѝ да говоря с директорката в нейна защита.
Цял живот съм оправдавала чуждите грешки и съм поемала чужди задължения.
Този път реших да не го правя.
Прибрах се, сложих часовника от колегите на ръката си и излязох на разходка.
За първи път от трийсет и четири години нямах служебни задачи за следващата сутрин.
Беше ми тъжно, но и спокойно.
Само едно още ме боли.
Не очаквах човекът, когото научих на всичко, да избере точно последния ми работен ден, за да ме накара да се почувствам ненужна.
Как бихте постъпили на мое място — бихте ли помогнали отново на колежката, която ви е унижила пред всички?
