Стоях на стълбището с домашна баница в ръце. Отвътре се чуваха гласове, смях и музика. Позвъних три пъти, преди сестра ми да отвори и да ми каже нещо, което още не мога да забравя.
— Ти защо дойде толкова рано? Нали ти казах да минеш утре да почистиш?
Казвам се Радостина, на 47 години съм. Живея в Бургас, омъжена съм и имам син студент. Сестра ми Милена е с осем години по-малка от мен.
Винаги сме били близки. Поне аз така си мислех.
Когато Милена се разведе преди четири години, остана без жилище. Поканих я при нас. Спеше в стаята на сина ми, който тогава беше при баба си през ваканцията.
После ѝ помогнах да си намери квартира. Носех ѝ храна, когато нямаше време да готви, и я придружавах по огледи на апартаменти.
Миналата година Милена реши да купи собствено жилище. Намери двустаен апартамент в стар блок, който се нуждаеше от сериозен ремонт.
Беше щастлива, но и много притеснена.
— Как ще се оправя сама с всичко? — питаше ме постоянно.
Казах ѝ, че ще помагам, когато мога.
И започнах.
След работа отивах в апартамента ѝ. Миех прозорци, търках плочки, изнасях кашони. Съпругът ми помогна да сглобим шкафовете, а синът ми пренесе няколко тежки мебели.
Милена постоянно повтаряше колко съм добра сестра.
Преди две седмици ми каза, че в събота ще събира роднините, за да отпразнува новия дом.
— Ще направиш ли твоята баница? Всички много я обичат.
Съгласих се.
В събота станах в седем. Разточих корите, натроших сиренето и сложих баницата във фурната. Докато се печеше, изгладих една светлозелена блуза, която пазех за по-хубави поводи.
Към пет следобед тръгнах.
Пред блока видях колата на братовчед ни. На паркинга беше и автомобилът на леля ни.
Качих се на четвъртия етаж и позвъних.
Милена отвори само колкото да покаже лицето си.
Беше облечена в нова рокля, с прическа и грим.
Когато видя баницата, се намръщи.
— Радо, сега не е удобно.
Помислих, че не ме е разбрала.
— Нали днес е събирането?
— Да, но поканих само хората, които не са виждали апартамента. Ти вече го знаеш наизуст.
Отвътре се чу гласът на леля ни.
— Миленче, кой е?
Сестра ми отговори:
— Радка е. Донесла е баницата.
После се обърна към мен.
— Дай я насам. Утре можеш да минеш да ми помогнеш с почистването.
Не помръднах.
— Милена, аз си мислех, че съм поканена.
Тя въздъхна.
— Стига, Радо. Не прави сцени. Нямам достатъчно места за всички.
В този момент зад нея се появи братовчедка ни Цвети.
— Радо, защо стоиш отвън? Влизай!
Милена я погледна раздразнено.
— Обяснявам ѝ, че сме се събрали само най-близките.
Цвети замълча.
Тогава разбрах, че сестра ми не е забравила да ме покани.
Просто не ме искаше там.
Подадох ѝ баницата. Тя я взе и каза:
— Благодаря. Ще ти върна тавата утре.
Обърнах се и тръгнах надолу.
На втория етаж се разминах с леля ни, която слизаше да вземе нещо от колата. Тя ме спря.
— Радке, къде отиваш?
Казах ѝ, че се прибирам.
Леля ми ме погледна странно.
— Ама Милена каза, че не си могла да дойдеш, защото си на работа.
Не знаех какво да отговоря.
Прибрах се пеша. Валеше ситен дъжд, а аз бях забравила чадъра си. Влязох вкъщи с мокри обувки и оставих чантата до пералнята.
Съпругът ми беше в кухнята.
— Как мина?
Седнах на стола и започнах да плача.
Разказах му всичко.
Той не каза нищо лошо за сестра ми. Само стана, направи ми чай и седна до мен.
На следващата сутрин телефонът ми звънна.
Беше Цвети.
Каза ми, че след като съм си тръгнала, леля ни попитала защо не съм останала. Милена отговорила пред всички:
— Радка обича да се прави на незаменима. Помогна малко с ремонта и сега очаква специално отношение.
Цвети се възмутила.
— Малко ли? Та тя беше тук почти всяка вечер!
Милена отвърнала:
— Никой не я е карал.
Тези думи ме заболяха повече от заключената врата.
Защото беше права за едно.
Никой не ме беше карал.
Помагах ѝ, защото ми беше сестра. Защото когато човек, когото обичам, има нужда от мен, не чакам да ме моли.
В понеделник Милена ми изпрати съобщение.
— Утре ще дойдеш ли да изчистим след гостите? Има много съдове и подът е ужасен.
Гледах телефона дълго.
После написах:
— Няма да дойда, Милена. Този път ще трябва да се справиш сама.
Тя ми се обади веднага.
— Сериозно ли ми се сърдиш заради едно събиране?
Казах ѝ, че не става дума за събирането.
— Ти не ме искаше за гост, но ме искаш за чистачка.
Милена затвори.
Вече десет дни не сме разговаряли.
Вчера леля ми дойде на кафе. Донесе ми тавата, в която бях изпекла баницата.
Милена я била оставила при нея.
На дъното имаше залепнало малко парче кора. Измих тавата, подсуших я и я прибрах в шкафа.
Леля ми ме попита дали ще се сдобрим.
Казах ѝ, че не знам.
Не искам да губя сестра си. Помня я като малко момиче, което ме чакаше пред училище и ме хващаше за ръката. Помня как плака на рамото ми след развода си.
Но не мога да продължавам да бъда човекът, когото търсят само когато има работа за вършене.
Ако Милена ми се обади, ще я изслушам.
Само че този път искам да ме потърси като сестра, а не като човек, който трябва да измие пода след гостите.
Какво бихте направили вие?
