На 45 години съм и от девет години работя в малък магазин за домашен текстил.
Не е престижна работа, но я харесвах.
Собственичката Даниела ми беше приятелка още от училище.
Започнах при нея, когато магазинът беше едно помещение с два рафта и стар касов апарат.
С годините станах човекът, който отваря сутрин, приема доставките, подрежда витрината и говори с постоянните клиенти.
Даниела често казваше:
— Ако те няма, магазинът спира.
Никога не съм искала специално отношение заради приятелството ни.
Имах заплата като останалите.
Когато оставах след работа, не го превръщах в услуга между приятелки.
Преди месец Даниела доведе племенницата си Анелия.
На 24 години, току-що завършила.
— Ще бъде при нас малко, докато си намери нещо по специалността.
Показах ѝ всичко.
Как се приема стока.
Къде държим фактурите.
Кои клиенти предпочитат доставка и кои идват лично.
Анелия беше любезна.
Нямах нищо против момичето.
След две седмици започнах да забелязвам промени.
Даниела вече даваше ключовете на Анелия.
На мен ми каза да не идвам толкова рано.
После Анелия започна да прави графика.
Една сутрин видях името си само за четири дни вместо пет.
Попитах Даниела.
— Временно е. Трябва да дадем часове и на Анелия.
Преглътнах го.
Следващата седмица имах три смени.
Заплатата ми зависи от часовете.
Имах кредит и сметки като всеки човек.
В петък Даниела каза, че след работа ще направим малко събиране за годишнината на магазина.
Дойдоха доставчикът ни, счетоводителката и две бивши колежки.
На плота имаше домашна баница, сок и сладки.
Даниела вдигна чашата си.
— Искам да ви представя новия управител на магазина.
Усмихна се към Анелия.
Всички започнаха да ръкопляскат.
Аз останах с чинията в ръка.
Управител.
Това беше работата, която вършех от години, само че без титлата.
Даниела продължи:
— Трябва ни млад човек с нови идеи.
После погледна към мен.
— А Мария ще има малко повече свободно време. На тази възраст човек трябва да мисли и за себе си.
Бях на 45.
Пред всички ме беше превърнала в жена, която едва ли не вече трябва да намалява темпото.
Счетоводителката ме погледна.
— Мария поиска ли по-малко часове?
Даниела замълча.
— Не точно.
Тогава счетоводителката остави чашата си.
— Защото миналата седмица ме попита дали при намалени часове ще ѝ паднат осигуровките.
Даниела пребледня.
Не знаех това.
Обърнах се към нея.
— Питала си за осигуровките ми?
— Просто проверявах варианти.
— Без да говориш с мен?
Анелия стоеше до касата и гледаше в пода.
После тихо каза:
— Лельо, ти ми каза, че Мария сама иска да работи по-малко.
Настъпи тишина.
Ето го и обратът.
Момичето дори не знаеше, че заема мястото ми.
Даниела започна да обяснява как магазинът трябвало да се развива.
Не спорих.
Свалих служебния ключ от връзката си и го сложих на плота.
— Утре ще дойда за последната си смяна и ще приключим както трябва.
Даниела ме хвана за ръката.
— Не прави сцени.
Погледнах я.
— Сцената я направи ти. Аз просто стоях на нея.
На следващия ден работих до шест.
Подредих документите.
Оставих списък с доставките.
Изчистих касата.
Анелия дойде по-рано.
— Съжалявам. Наистина не знаех.
Повярвах ѝ.
Не тя ме беше предала.
След седмица започнах работа в по-голям магазин на две улици оттам.
Един от старите ни доставчици беше споменал, че търсят човек с опит.
Заплатата е малко по-добра.
Имам пет сигурни работни дни.
Даниела ми писа три пъти.
Последното съобщение беше:
— Жалко е да хвърлиш толкова години приятелство заради една работа.
Не ѝ отговорих.
Защото аз не хвърлих приятелството заради работа.
Тя използва приятелството, за да реши, че може да ми вземе работата без дори да ми каже.
Правилно ли постъпих, че си тръгнах, без да ѝ дам втори шанс?
