На 39 години съм и с Мария се познаваме от гимназията.
Повече от двайсет години сме минавали през какво ли не заедно. Знаех къде държи резервния ключ, тя знаеше кога получавам заплата и кога едва изкарвам до края на месеца.
Последната година беше трудна за мен.
След съкращение започнах нова работа с по-ниска заплата. Плащам наем, сметки и кредит, а понякога последните дни преди заплата смятам дори какво да купя от магазина.
Мария знаеше всичко.
Преди рождения си ден ми се обади.
— В събота събирам хора в двора на сестра ми. Никакви оправдания.
Казах ѝ, че ще дойда.
Нямах възможност да купя скъп подарък, затова реших да направя нещо лично.
Преди години бяхме събрали стотици снимки от училище, първите ни работи, почивки и семейни събирания.
Избрах дванайсет, разпечатах ги и направих малък албум.
На последната страница написах само:
За всички години, в които бяхме една до друга.
Сложих го в обикновена хартиена торбичка.
Когато пристигнах, в двора вече имаше около петнайсет души.
Някой печеше месо. От отворения прозорец на кухнята се чуваше музика, а по пластмасовите столове бяха оставени чанти и якета.
Поздравих Мария и ѝ подадох торбичката.
Тя я погледна.
— Това ли е?
Помислих, че се шегува.
— Отвори го после.
Остави торбичката върху един стол.
След около час започна да отваря подаръците.
Получаваше парфюми, ваучери, чанта, комплект козметика.
Аз стоях отстрани и говорех с една наша стара съученичка.
Тогава Мария вдигна моята торбичка.
— А това е от Елена.
Извади албума.
Разлисти две страници.
— Снимки?
— Да.
Усмихнах се, но вече усещах, че нещо не е наред.
Мария затвори албума и пред всички каза:
— Е, поне не си дошла съвсем с празни ръце.
Няколко души замълчаха.
Един мъж се засмя, защото вероятно реши, че е шега.
Мария продължи:
— Знаех си, че тази година от теб подарък няма да видя.
Усетих как стомахът ми се сви.
— Мария, това е подаръкът ми.
— Спокойно. Знам, че си закъсала.
Каза го високо.
Пред хора, които почти не познавах.
Една жена до мен погледна в земята.
Не знаех кое ме унижи повече — думата закъсала или начинът, по който Мария се усмихна след нея.
Взех чантата си.
— Ще тръгвам.
Мария веднага се намръщи.
— Сега пък се обиди?
— Не. Просто не ми е приятно.
— Елена, стига. Всички имаме проблеми.
Тогава сестра ѝ се приближи.
Мислех, че ще ме убеждава да остана.
Вместо това взе албума от стола.
— Мария, видя ли изобщо последната снимка?
Мария въздъхна, но отвори албума.
Последната снимка беше от преди девет години.
Двете сме пред малката квартира, в която Мария живя три месеца след развода си.
Тогава почти никой не знаеше къде е.
Аз ходех след работа, носех храна и оставах с нея до късно, защото не искаше да бъде сама.
На снимката сме седнали на пода с две чаши чай.
Сестра ѝ каза тихо:
— Това е човекът, който беше при теб, когато почти никой друг не беше.
Мария не каза нищо.
Аз си тръгнах.
На следващата сутрин имах седем пропуснати обаждания от нея.
После получих съобщение:
— Прекалих. Извинявай.
Не отговорих веднага.
След два дни Мария дойде пред работата ми.
Не носеше подарък.
Не донесе цветя.
Само държеше албума.
— Гледах го целия — каза.
Кимнах.
— Трябваше да го направиш още в събота.
Тя започна да плаче, но аз не я прегърнах както обикновено.
Не защото исках да я накажа.
Просто не можех.
Двайсет години приятелство не изчезват за една вечер.
Но понякога една вечер ти показва нещо, което дълго не си искал да виждаш.
Простих ѝ за думите.
Още не знам дали мога да забравя начина, по който реши да се почувства по-важна, като ме направи малка пред други хора.
Правилно ли постъпих, че се отдръпнах, въпреки извинението ѝ?
