На 42 години съм и съм омъжена за Иво от шестнайсет години.
Имаме нормален живот. И двамата работим, изплащаме жилището си, спорим кой е забравил да купи препарат за съдове и в неделя обикновено ходим при родителите му.
Никога не съм очаквала романтика като по филмите.
Но годишнината ни винаги беше важна за мен.
Тази година се падаше в сряда.
Сутринта станах първа. Направих кафе, приготвих му сандвич за работа и оставих малка картичка до чашата.
Не бях написала нищо специално.
Само: Шестнайсет години. Още те избирам.
Иво влезе в кухнята, взе кафето и погледна картичката.
— Какво е това?
Помислих, че се шегува.
После видях лицето му.
Наистина беше забравил.
— Днес имаме годишнина.
Той затвори очи за секунда.
— Леле. Извинявай. Напоследък главата ми е пълна.
Целуна ме по челото и излезе.
Казах си да не правя драма.
На работа колежката ми Ралица ме попита дали вечерта ще празнуваме.
— Сигурно ще измислим нещо.
Истината беше, че до пет следобед Иво не ми беше написал дори съобщение.
Когато се прибрах, купих готова вечеря от магазина.
Взех и малка торта.
Не исках да седя и да чакам някой друг да направи деня ми специален.
Иво се прибра след седем.
Влезе с телефона в ръка.
— Трябва да ти кажа нещо.
Оставих чиниите върху плота.
Помислих, че е купил нещо и го е забравил в колата.
Вместо това седна на стола до прозореца.
— Майка ми ще живее при нас известно време.
Гледах го.
— Какво означава известно време?
— Не знам. Няколко месеца.
Свекърва ми живееше сама в голям апартамент на двайсет минути от нас.
Нямаше проблем, който да изисква преместване.
— Защо?
Тогава Иво ми каза.
Сестра му искала да ремонтира апартамента на майка им и после да го използва за дъщеря си, която щяла да учи в София.
Всички вече били говорили.
Свекърва ми била съгласна.
Зълва ми била съгласна.
Иво бил съгласен.
Само аз не знаех.
— Кога го решихте?
— В неделя.
В неделя.
Същия ден бяхме всички заедно на обяд.
Аз сервирах кафето, докато те явно вече знаеха, че след няколко седмици някой ще се нанесе в дома ми.
— Защо никой не ми каза?
Иво започна да върти телефона върху масата.
— Знаех, че ще направиш проблем.
Това ме засегна повече от всичко.
— Значи затова просто решихте вместо мен?
— Майка ми е. Какво очакваш да направя?
— Да говориш със съпругата си.
Той въздъхна.
— Имаме свободна стая. Не разбирам защо го превръщаш в трагедия.
Тази стая не беше свободна.
Работех там два дни седмично. Там държах документите си, бюрото и шевната машина на майка ми.
Но дори да беше празна, това не беше въпросът.
Телефонът му звънна.
Свекърва ми.
Иво вдигна.
След малко ми подаде телефона.
— Мама иска да говори с теб.
Взех го.
— Мими, не искам да се чувстваш неудобно — каза тя. — Аз няма да ви преча.
Казах, че не става дума за това.
Тогава чух гласа на зълва ми от другата страна.
Беше при нея.
— Какво толкова има да се обсъжда? Това е майка ни.
Свекърва ми беше пуснала разговора на високоговорител.
— Това е и моят дом — казах.
Настъпи тишина.
После зълва ми се засмя кратко.
— Е, апартаментът е на Иво.
Замръзнах.
Жилището беше купено след сватбата ни.
Половината вноски плащах аз.
Стоях в собствената си кухня и слушах как някой ми обяснява, че домът ми всъщност е на съпруга ми.
Иво беше до мен.
Чу го.
Не каза нищо.
Затворих разговора.
После извадих тортата от хладилника.
На кутията продавачката беше залепила малко хартиено сърце.
Погледнах го и ми стана смешно.
— Честита годишнина — казах.
Иво наведе глава.
Тогава телефонът му отново светна.
Този път съобщение от сестра му.
Видях само първия ред.
Благодаря ти, че най-после я постави пред свършен факт.
Не трябваше да го виждам.
Но го видях.
Иво също разбра.
— Дай ми телефона.
Оставих го на масата.
Не виках.
Не плаках.
Само го попитах:
— Значи това е било нарочно?
Той мълча дълго.
После каза:
— Ако те бяхме питали, щеше да кажеш не.
Това беше отговорът.
Не бяха забравили да ме включат.
Бяха решили да ме заобиколят.
На следващата сутрин преместих документите си от стаята, но не за свекърва ми.
Сложих ги в две кашони и ги занесох при сестра си.
Казах на Иво, че майка му няма да се нанесе, докато двамата не решим заедно какво правим.
За първи път от шестнайсет години той ме погледна така, сякаш не знаеше как да ме убеди.
Може би защото за първи път не се опитвах да бъда удобна.
Не съм против свекърва си.
Бих ѝ помогнала, ако имаше нужда.
Но помощ, договорена зад гърба ми и наложена в собствения ми дом, не е помощ.
Това е решение вместо мен.
Тортата остана в хладилника три дни.
Накрая я изхвърлих.
Картичката от сутринта обаче прибрах в едно чекмедже.
Не защото беше романтична.
А защото искам да помня какво бях написала.
Още те избирам.
Сега за първи път се питам дали и той някога е избирал мен, когато семейството му е искало нещо.
Какво бихте направили вие?
