На 61 години съм и никога не съм очаквал благодарност от децата си. Имам един син, Николай, на 35, и винаги съм вярвал, че задачата на един баща е да помогне, докато детето стъпи на краката си.
Жена ми и аз се разделихме отдавна. Николай остана при мен през последните си години в училище.
Не сме живели богато.
Работех като техник и често се прибирах след седем вечерта с прах по обувките и кутия с инструменти в ръката.
Николай завърши университет, започна хубава работа и постепенно животът му се промени.
Радвах му се.
Преди година си купи апартамент в нова кооперация.
Помагах му с ремонта почти всяка събота. Сглобявах шкафове, монтирах корнизи, сменях контакти.
Никога не съм взел стотинка.
Миналата седмица ми се обади.
— Тате, можеш ли да минеш? Една вратичка в кухнята пак увисна.
Взех отвертките и отидох.
Когато стигнах пред входа, видях няколко души с Николай.
Две жени и един мъж. Бяха добре облечени и говореха за работа.
Николай ме видя.
За секунда лицето му се промени.
— А, ето го и човека за шкафа.
Помислих, че се шегува.
Мъжът до него ми подаде ръка.
— Вие сте майсторът?
Погледнах Николай.
Той не каза нищо.
— Не точно — отговорих.
Тогава едната жена попита:
— Познавате ли се отдавна?
Синът ми се усмихна неловко.
— От квартала е. Познаваме се.
Не знам защо тези думи ме удариха толкова силно.
От квартала.
Тридесет и пет години бях негов баща, а за три секунди станах човек от квартала.
Стоях с избелялото си работно яке и кутията с инструменти.
Изведнъж разбрах защо.
Срамуваше се.
Неговите колеги бяха с хубави палта и служебни чанти.
Аз бях дошъл направо от гаража.
Мъжът каза:
— Добре е човек да има майстор наблизо.
Николай се засмя.
Аз не успях.
Качихме се всички с асансьора.
Колегите му влязоха за кафе, защото явно това беше причината да са там.
Аз отидох направо в кухнята.
Отворих шкафа.
Проблемът беше един разхлабен винт.
Докато работех, чувах Николай да разказва от хола как сам бил направил почти целия ремонт.
Спрях.
Погледнах рафтовете, които бях монтирал.
Лампата, която бях сложил.
Перваза, който бях рязал два пъти, защото първия път не пасна.
Затворих кутията.
Тогава един от колегите влезе в кухнята.
— Готово ли е?
— Готово е.
Погледна шкафа, после мен.
— Николай каза, че сам е ремонтирал всичко. Явно има талант.
Преди да отговоря, на вратата се появи Николай.
Точно тогава телефонът му звънна.
На екрана светна снимка.
Бяхме двамата.
Снимката беше от рождения му ден.
Колегата я видя.
После погледна мен.
— Чакайте… вие сте баща му.
Николай пребледня.
Не казах нищо.
Мъжът само го погледна.
— Защо каза, че е съсед?
От хола вече всички слушаха.
Николай започна да обяснява.
— Не съм казал точно…
Прекъснах го.
— Каза достатъчно.
Взех си якето.
Той ме последва до асансьора.
— Тате, чакай.
Натиснах копчето.
— Просто не исках да започнат въпроси. Те са важни хора от фирмата.
Погледнах го.
— И аз какво щях да разваля?
Не можа да отговори.
Вратите на асансьора се отвориха.
Преди да вляза, Николай тихо каза:
— Съжалявам.
Прибрах се пеша.
Кутията с инструментите тежеше повече от обикновено.
На следващата сутрин той дойде в гаража.
Беше с костюм, но този път не се оглеждаше кой го вижда.
Остави две кафета върху стария ми работен плот.
— Вчера се държах като глупак.
Не отговорих веднага.
После му подадох малката отвертка, която от години държах за него.
— Вземи я.
— Защо?
— Следващия път сам ще си оправиш шкафа.
Усмихна се, но аз не се усмихнах.
Обичам сина си.
Но любовта не означава да се преструвам, че не ме е заболяло.
Ще му простя.
Само че този път искам първо да разбере, че баща не е човек, когото можеш да наречеш съсед, когато не ти подхожда пред компанията.
Правилно ли постъпих или трябваше да приема извинението му веднага?
