Майка ми отиде при Бог преди почти година. Аз съм на 47, сестра ми Ралица е на 50 и оттогава отношенията ни станаха някак учтиви и студени.
Не сме се карали за наследство.
Нямаше и много за делене. Един стар двустаен апартамент, малко мебели и кашони с неща, които никой не знаеше какво да прави.
Апартаментът остана заключен няколко месеца.
Аз ходех от време на време.
Пусках прозорците за малко, поливах едно мушкато, което някак продължаваше да живее, и проверявах пощенската кутия.
Не можех да започна да разчиствам.
Всеки предмет ми напомняше за нещо.
Една неделя Ралица ми се обади.
— Трябва да приключим с апартамента. Не може да стои така.
Беше права.
Разбрахме се следващата събота да отидем заедно.
Казах ѝ само едно.
— Не пипай гардероба на мама преди да дойда.
В него бяха дрехите ѝ.
Не исках всичко.
Исках една синя жилетка и кафявото ѝ палто.
Жилетката носеше почти всяка вечер вкъщи. Слагаше я върху нощницата и идваше в кухнята да си направи чай.
Палтото беше старо, но го помня още от ученическите си години.
Ралица каза:
— Спокойно. Ще чакам.
В събота пристигнах около десет.
Носех чували, препарати и две кафета в картонени чаши.
Още на входа видях три празни кашона до асансьора.
Когато влязох в апартамента, вратата на гардероба беше отворена.
Вътре висяха само няколко празни закачалки.
Оставих кафетата върху шкафа.
— Къде са дрехите?
Ралица сгъваше покривки в кухнята.
— Дадох ги.
Помислих, че не съм разбрала.
— На кого?
— На една жена от квартала. Събира дрехи за хора, които имат нужда.
Попитах за синята жилетка.
Не знаеше.
Попитах за палтото.
— Сигурно е било в чувалите.
Не можах да говоря няколко секунди.
После ѝ напомних какво я бях помолила.
Ралица въздъхна.
— Това са дрехи, не реликви.
Точно тогава на вратата се появи братовчедка ни. Бяхме я помолили да помогне с книгите.
Чула последните думи.
Ралица продължи пред нея:
— Някой трябва да бъде практичен. Не можем да пазим всеки парцал, защото ти не можеш да продължиш напред.
Това ме унижи повече, отколкото очаквах.
Не бях правила сцени.
Не бях искала апартамента.
Не бях спорила за сервизи, мебели или пари.
Бях поискала две стари дрехи на собствената си майка.
Взех чантата си и излязох.
Ралица извика след мен:
— Пак драматизираш!
Прибрах се и за първи път от месеци плаках за майка.
Не заради цената на някакво палто.
А защото знаех, че никога повече няма да мога да отворя гардероба и да го видя там.
В понеделник телефонът ми звънна.
Беше непознат номер.
Жена се представи като Станка.
Тя била взела част от дрехите.
Ралица очевидно ѝ беше дала номера ми, след като сме се скарали.
— Май търсите едно кафяво палто?
Седнах веднага.
Оказа се, че Станка още не беше раздала всичко.
Палтото беше при нея.
След работа отидох до адреса ѝ.
Живееше на две преки от стария апартамент на мама.
Когато отвори вратата, държеше палтото върху ръката си.
Познах го веднага.
На единия джоб още стоеше малкото копче, което майка беше пришила с конец в различен цвят.
Притиснах палтото към себе си.
Станка ме погледна и каза:
— Ако знаех, че е важно за вас, никога нямаше да го взема.
Не беше виновна.
Благодарих ѝ.
После тя извади и синята жилетка.
— Това също ли е нейно?
Тогава вече не успях да се сдържа.
Седнах на един стол до вратата и заплаках.
Непозната жена ми донесе чаша вода и стоя до мен, без да задава въпроси.
Същата вечер Ралица ми писа.
— Намери ли ги?
Отговорих само:
— Да.
После тя написа:
— Съжалявам. Мислех, че ти помагам да приключиш с това.
Дълго гледах съобщението.
Накрая ѝ отговорих:
— Не можеш да решаваш вместо друг човек кога трябва да спре да му липсва майка му.
Оттогава говорим малко.
Не я мразя.
Знам, че и тя преживява загубата по свой начин.
Но синята жилетка сега стои сгъната в шкафа ми, а кафявото палто е на една закачалка до моите дрехи.
Не ги нося.
Просто още не съм готова да се разделя с тях.
Вие как мислите?
