Навърших 48 години. С Георги сме женени от 24 години и през последните единайсет работех в малкия магазин за строителни материали, който отворихме заедно.
Нямаше табелка с моето име на вратата.
Но аз ставах в шест, приемах доставките, водех тетрадката с поръчките, звънях на клиенти и оставах след затваряне да подреждам фактурите.
В съботата на рождения ми ден бяхме поканили няколко близки приятели и роднини в двора.
Бях сложила покривка на старата пластмасова маса. Имаше домашна питка, салати, кюфтета, лимонада и торта, която снаха ми беше донесла.
Всичко беше спокойно.
Докато братът на Георги не ме попита дали най-после ще си взема малко почивка от магазина.
Засмях се.
— Ако Георги ме пусне за три дни, може.
Няколко души се засмяха.
Само Георги не се засмя.
Той остави вилицата си и каза:
— Всъщност от понеделник няма да има нужда да идваш.
Помислих, че се шегува.
— Как така?
Георги се облегна назад.
— Взех човек. Млада жена, разбира от компютри. Ще оправи нещата по-бързо.
Всички около масата замълчаха.
Усетих как бузите ми горят.
— И кога реши това?
— Преди седмица.
Седмица.
Седем дни беше ставал до мен, пил беше кафето си срещу мен и нито веднъж не беше казал нищо.
Попитах защо научавам на рождения си ден пред дванайсет души.
Той махна с ръка.
— Не прави сцени. Магазинът трябва да върви напред.
Тогава свекър ми добави:
— Георги е собственикът. Той решава.
Това изречение ме удари най-силно.
Погледнах Георги.
Чаках да каже поне, че магазинът сме го започнали двамата.
Не каза.
Само промърмори:
— Така е по документи.
Станах от масата.
Не плаках.
Влязох в кухнята, пуснах водата и започнах да мия една чиста чаша, защото просто не знаех какво друго да правя с ръцете си.
След минута най-добрата ми приятелка влезе след мен.
— Знаеше ли?
Поклатих глава.
Тя ме прегърна, а аз прошепнах:
— Явно единайсет години съм била просто помощничката.
На следващата сутрин станах в шест по навик.
Облякох се.
После седнах в коридора и гледах обувките си.
За първи път от години нямаше къде да бързам.
В понеделник Георги отиде сам.
Около десет телефонът ми започна да звъни.
Първо той.
После пак.
След това служебният номер.
Не вдигнах.
Накрая получих съобщение:
— Къде държиш списъка с доставчиците?
Отговорих:
— В магазина.
След пет минути:
— Къде точно?
Не отговорих.
Оказа се, че новата служителка разбирала от компютри, но не знаела кои клиенти плащат в края на месеца, кой доставчик идва във вторник, кои артикули постоянно се бъркат и защо господин Тодоров винаги получава поръчката си след 16 часа.
Тези неща не бяха написани в програма.
Бяха в главата ми.
Три дни по-късно Георги се прибра необичайно рано.
Седна в кухнята и каза:
— Трябва да се върнеш.
Не каза съжалявам.
Каза трябва.
Погледнах го и за първи път не почувствах желание веднага да оправя проблема.
— Нали вече нямаш нужда от мен?
— Не започвай.
— Не започвам. Ти приключи вместо мен в събота.
Тогава той замълча.
На следващия ден отидох до магазина.
Не за да работя.
Взех си чашата, жилетката от закачалката и малкото радио, което сама бях купила.
Новата жена ме погледна притеснено.
Казах ѝ, че не е виновна.
На излизане срещнах един от старите ни клиенти.
— Отпуска ли си?
Погледнах към магазина.
— Не. Просто вече работя за себе си.
След две седмици започнах работа в счетоводния отдел на фирма на моя позната.
Заплатата не е много по-висока.
Но когато приключи работният ден, затварям компютъра и се прибирам.
Георги вече няколко пъти ми предложи да се върна.
Отказах.
Все още сме под един покрив и не знам какво ще стане с брака ни.
Но знам едно.
Човек може да преглътне много неща от любов.
Унижението пред хората не е едно от тях.
Правилно ли постъпих, че отказах да се върна, когато разбра колко много съм вършила?
