На 58 години съм и живея сама в малък град. Дъщеря ми е на 34 и от няколко години живее със съпруга си в София.
Винаги сме били близки.
Поне аз така мислех.
Миналия месец тя ми се обади.
— Мамо, защо не дойдеш за една седмица? Липсваш ми.
Зарадвах се като дете.
Размених две смени с колежка, купих домашно сладко, което дъщеря ми обича, и в понеделник сутринта се качих на автобуса.
Когато пристигнах, тя ме прегърна.
Още същата вечер забелязах, че кошът с пране е препълнен.
На следващата сутрин дъщеря ми тръгна за работа и каза:
— Ако ти е скучно, можеш да пуснеш пералнята.
Не ми направи впечатление.
Пуснах я.
После измих съдовете и направих мусака.
Вечерта дъщеря ми беше доволна.
— Ех, друго си е мама да е тук.
На втория ден ми остави бележка на хладилника.
Да взема пратка.
Да купя препарат.
Да извадя месото от фризера.
Направих всичко.
На третия ден вече чистех банята.
Не защото някой ме караше директно.
Просто все се появяваше нещо, което уж можех да свърша, понеже съм вкъщи.
В четвъртък дъщеря ми каза, че вечерта ще дойдат нейни приятели.
— Само шест души.
Цял следобед готвих.
Направих салата, печено пиле, картофи и сладкиш.
Когато гостите дойдоха, аз още бях в кухнята с престилка.
Чух една жена да казва:
— Как успя да приготвиш всичко след работа?
Дъщеря ми се засмя.
— Аз ли? Имам си мама за такива неща.
Всички се засмяха.
Стоях до мивката с мокри ръце.
После дъщеря ми добави:
— Като дойде, за една седмица ми оправя целия апартамент.
Една от приятелките ѝ каза:
— Значи трябва и аз да извикам моята майка.
Отново смях.
Избърсах ръцете си в престилката.
Не казах нищо.
Седнах при тях за малко, но нямах желание да говоря.
След вечерята дъщеря ми започна да събира чиниите.
— Мамо, ще ми помогнеш ли набързо?
Тогава за първи път казах:
— Не.
Тя ме погледна така, сякаш не ме беше чула.
— Уморена съм.
На следващата сутрин си събрах багажа.
Дъщеря ми влезе в стаята и видя чантата.
— Къде отиваш?
— Вкъщи.
— Нали щеше да останеш до неделя?
Казах ѝ истината.
Бях дошла, защото ми каза, че ѝ липсвам.
Не защото има нужда някой да пере, чисти и готви.
Тя веднага се обиди.
— Просто се възползвах от това, че си тук. Какво толкова?
Точно това ме заболя.
Какво толкова.
Показах ѝ ръцете си, зачервени от препаратите.
— Кога последно седнахме двете на кафе, откакто пристигнах?
Тя замълча.
Нито веднъж.
На автогарата телефонът ми звънна.
Беше зет ми.
Очаквах да ме убеждава да се върна.
Вместо това каза:
— Разбирам защо си тръгна.
После ми призна, че дъщеря ми още преди да ме покани казала:
— Като дойде мама, най-после ще оправим всичко вкъщи.
Това беше най-болезненото.
Поканата не беше станала случайно на помощ.
Помощта е била планът от самото начало.
Прибрах се.
Два дни дъщеря ми не ми звънна.
На третия ден получих съобщение:
— Съжалявам. Май наистина забравих, че си ми майка, а не човек, който е длъжен да ме обслужва.
Не отговорих веднага.
После написах:
— Ще ти простя. Но следващия път искам да ме поканиш, защото искаш мен.
Миналата неделя тя дойде при мен.
Направих кафе.
Не сготвих специално.
Не извадих най-хубавите чинии.
Седнахме на балкона и говорихме два часа.
Когато тръгваше, дъщеря ми сама изми чашите.
Може да изглежда като дреболия.
За мен не беше.
Защото обичам детето си и ще му помагам, докато мога.
Но майчинството не означава да останеш нечия прислужница само защото си майка.
Правилно ли постъпих, че си тръгнах?
