Не става дума за друга жена. Понякога предателството изглежда много по-обикновено.
С Мартин сме женени от деветнадесет години. Живеем в двустаен апартамент в Пловдив, който купихме с кредит и изплатихме преди три години.
Когато направихме последната вноска, отворихме по една безалкохолна бира на балкона и се смяхме, че най-после стените са наши.
Аз работя в аптека, а Мартин е шофьор във фирма за авточасти.
Не сме богати, но сме се справяли.
Последните месеци Мартин започна често да говори за родното си село.
Къщата на родителите му стои празна. Дворът е обрасъл, покривът има нужда от ремонт, но мястото е хубаво.
— Някой ден можем да я оправим — казваше.
И аз се съгласявах.
Представях си я като място за почивните дни.
Една събота Мартин каза, че ще ходи до селото да окоси тревата.
Аз бях на работа.
Около обяд в аптеката влезе жена на около шейсет години. Поздрави ме по име.
Не я познах.
— Аз съм съседката на Мартин от селото.
Усмихнах се.
Тя започна да ми разказва колко хубаво било, че най-после ще ремонтираме къщата.
После каза:
— Като се преместите напролет, поне ще има хора наблизо.
Замръзнах.
— Какво преместване?
Жената също замръзна.
Опита се да смени темата, но вече беше късно.
Вечерта чаках Мартин в кухнята.
На плота стоеше тенджерата с вечерята, но дори не я стоплих.
Когато се прибра, попитах:
— Преместваме ли се на село?
Той остави ключовете си до вратата.
Не попита откъде знам.
Това ми беше достатъчно.
Оказа се, че от месеци планира да ремонтира къщата и след това да даде нашия апартамент под наем.
— Това е най-разумното — каза.
— За кого?
— За нас.
Попитах го кога точно съм участвала в това наше решение.
Мартин започна да се ядосва.
— Знаех, че ще откажеш, преди дори да си помислила.
Това изречение ме накара да замълча.
Той не беше забравил да ме попита.
Умишлено не ме беше попитал.
Следващата неделя отидохме на село.
Там вече ни чакаха брат му, снаха му и двама майстори.
На двора имаше чували с материали. До стената бяха подредени нови керемиди.
Мартин започна да показва какво ще се ремонтира.
Стоях до портата и слушах.
Тогава брат му каза:
— Като се нанесете, апартаментът ви в града ще покрива разходите тук.
Погледнах Мартин.
— Всички ли знаят освен мен?
Настъпи тишина.
Снаха ми се намеси:
— Не го приемай така. Мартин просто мисли за бъдещето ви.
— Моето бъдеще не трябва ли да включва и моето мнение?
Мартин се ядоса.
Пред всички каза:
— На теб винаги всичко ти е проблем. Някой трябва да взема решенията.
Не отговорих веднага.
Работех от двадесет и пет години. Половината от всяка вноска за апартамента беше плащана от моята заплата.
А сега пред роднините му слушах как някой трябвало да взема решенията вместо мен.
Тогава единият майстор се приближи до Мартин.
— Само да уточним за договора. Собствениците на къщата трябва да подпишат.
Братът на Мартин се обади:
— Собствениците сме двамата.
Оказа се, че Мартин дори не може сам да реши какво ще прави с къщата.
Брат му не беше съгласен да се нанасяме постоянно. Беше разбрал, че става дума само за ремонт на общия им имот.
Погледнах Мартин.
За първи път и той нямаше какво да каже.
Качих се в колата и се прибрах с автобуса.
Два дни почти не разговаряхме.
После седнахме в кухнята.
Казах му нещо съвсем просто:
— Не ме интересува дали ще живеем в Пловдив, на село или някъде другаде. Интересува ме дали съм ти съпруга или човек, когото уведомяваш, когато всичко вече е решено.
Мартин се извини.
Ремонтът беше спрян, докато двамата братя не се разберат какво искат да правят с къщата.
А аз отказах да обсъждам преместване, докато Мартин не разбере защо постъпката му ме нарани.
Не искам да контролирам съпруга си.
Искам да имам глас в собствения си живот.
След деветнадесет години брак не мисля, че това е прекалено много.
Вие как мислите?
