На 58 години съм и имам един син, Николай. Отгледах го сама след развода ми и никога не съм му напомняла какво съм правила за него.
От три години Николай живее с жена си Елица в другия край на града.
Разбираме се прилично. Не ходя без покана, не звъня по пет пъти на ден и никога не давам съвети за дома им, ако не ме попитат.
Преди две седмици Николай ми се обади.
— Мамо, в събота ще имаме гости. Ще дойдеш ли малко по-рано?
Зарадвах се.
Каза, че ще бъдат колеги на Елица и още две семейства. Попита дали мога да направя солената си баница.
В събота станах рано. Направих баницата, сложих я в старата си правоъгълна тава и я увих с чиста кърпа.
Пристигнах към четири.
Елица отвори вратата още по домашни дрехи.
— Чудесно, че дойде. Не смогвам.
Помогнах ѝ.
Нарязах зеленчуците, подредих чиниите, измих купата, която беше останала в мивката. Николай сглобяваше някаква етажерка в другата стая и постоянно питаше къде му е отвертката.
Не ми тежеше.
Това са ми децата, казвах си.
Към шест гостите започнаха да идват.
Аз отидох в банята, оправих си косата, сложих червило и смених домашната престилка с блузата, която си бях донесла.
Когато излязох, в коридора стоеше непозната жена.
Усмихнах се.
— Добър вечер.
Преди да успея да кажа коя съм, Елица се появи зад мен.
Жената попита:
— Това май е жената, която ти помага вкъщи?
Очаквах Елица да се засмее и да каже, че съм майката на Николай.
Вместо това тя отговори:
— Да, без нея понякога съм загубена.
Жената ми се усмихна любезно.
— Много хубаво сте подредили.
Не знаех какво да кажа.
Погледнах Елица.
Тя вече беше тръгнала към кухнята.
След няколко минути всички седнахме. Аз останах права, защото на масата нямаше свободен стол.
Попитах Николай тихо:
— Аз къде да седна?
Той се огледа.
— Мамо, изчакай малко. Ще донеса стол.
Един от гостите чу.
— Мамо?
Настъпи тишина.
Николай се засмя неловко.
— Да, това е майка ми.
Жената от коридора пребледня.
— Господи, аз помислих…
Погледна към Елица.
Тогава друга гостенка каза:
— Елица каза, че една жена идва да ѝ помага с чистенето и готвенето. Решихме, че е тя.
И всички погледнаха към мен.
Не към Елица.
Към мен.
Сякаш чакаха аз да направя ситуацията удобна.
Елица се усмихна.
— Е, майките за какво са?
Няколко души се засмяха от неудобство.
Аз не можах.
Погледнах ръцете си. Още миришеха на магданоз и препарат за съдове.
Изведнъж си спомних колко пъти през последната година Елица ми беше звъняла:
— Може ли само за час?
Само че часът ставаше четири.
Отидох в кухнята, взех чантата си и сгънах престилката.
Николай дойде след мен.
— Къде тръгваш?
— Вкъщи.
— Мамо, не прави сцена.
Тези думи ме заболяха повече от всичко.
Аз не бях повишила тон. Не бях обидила никого.
— Ники, сцената не я направих аз.
Той замълча.
Елица се появи на вратата.
— Ако си се обидила за една шега…
Погледнах я.
— Не съм ти помощница, Елица.
— Никой не е казал това.
— Каза го пред хората.
Взех палтото си и си тръгнах.
На следващия ден Николай дойде у дома.
Носеше тавата ми, измита и увита в същата кърпа.
Седнахме в коридора, защото дори не бях сложила кафе.
Тогава ми каза нещо, което не очаквах.
Елица от месеци разказвала пред колегите си, че имат жена, която идва да чисти и готви.
Тази жена съм била аз.
Попитах го:
— А ти знаеше ли?
Той сведе очи.
— Да.
Това беше истинската болка.
Не лъжата на снаха ми.
Мълчанието на сина ми.
Казах му, че го обичам и вратата ми винаги ще бъде отворена за него.
Но повече няма да ходя да чистя, готвя и подреждам дома им.
Ще бъда майка и свекърва. Не безплатна жена за всичко, която после трябва да мълчи, за да не прави сцени.
Той не спори.
Когато си тръгна, остави тавата на шкафа до вратата.
Погледнах я и за първи път не изпитах вина.
Понякога човек не трябва да спре да обича семейството си.
Трябва просто да спре да позволява любовта му да бъде използвана като задължение.
Правилно ли постъпих или прекалих?
