На 58 години съм и от три дни се чудя дали аз съм направила нещо толкова лошо, или просто прекалено дълго съм се опитвала да бъда удобна майка.
Имам един син, Николай. На 34 е, женен от четири години за Марина.
Никога не съм се месила в брака им.
Когато се ожениха, им дадох ключовете от малкия апартамент, който бях наследила от родителите си. Казах им да живеят там, докато си стъпят на краката.
Не съм искала наем.
Аз живея в панелен апартамент в другия край на града и работя в шивашко ателие. Не печеля много, но си плащам сметките и не искам нищо от никого.
С Марина винаги съм се държала внимателно.
Тя е от семейство с повече възможности. Родителите ѝ имат собствен бизнес, голяма къща и често пътуват.
Аз нямам такива неща.
Но никога не съм мислила, че това е проблем.
Миналата седмица Николай трябваше да навърши 35 години.
Още месец по-рано ми беше казал:
— Мамо, тази година ще съберем повече хора.
Попитах какво да донеса.
— Нищо. Само ела.
Зарадвах се.
Купих му часовник. Не беше скъп, но три месеца отделях по малко от заплатата си, защото знаех, че старият му се беше развалил.
Два дни преди рождения ден Николай ми се обади.
Бях на работа. Около мен бръмчаха машините, затова излязох в коридора.
— Мамо, трябва да те помоля нещо.
По гласа му разбрах, че му е неудобно.
— Кажи.
Мълча няколко секунди.
— Може би е по-добре в събота да не идваш.
Помислих, че празненството е отменено.
— Защо? Нещо станало ли е?
— Не. Просто ще има хора от работата на Марина. Родителите ѝ също ще бъдат там.
Още не разбирах.
Тогава Николай каза:
— Марина смята, че няма да се чувстваш комфортно.
Засмях се от притеснение.
— Аз ли няма да се чувствам комфортно?
Отново замълча.
После каза истината.
Марина се притеснявала, че ще дойда направо след работа.
Че може да бъда с обикновените си дрехи.
Че колегите ѝ били хора с положение и тя искала всичко да изглежда добре.
Стоях в коридора на ателието с конци по черната ми блуза.
— Значи се срамува от мен?
— Не го казвай така.
— Как да го кажа?
Николай въздъхна.
— Само този път, мамо. Ще се видим в неделя.
Казах добре и затворих.
В събота останах вкъщи.
Часовникът стоеше опакован върху шкафа.
Около осем вечерта някой позвъни.
Беше бащата на Марина.
Познавахме се добре покрай децата, но никога не беше идвал сам у дома ми.
Държеше кутия със сладки.
— Защо не дойде?
Погледнах го.
— Николай не ви ли каза?
Той се намръщи.
Разказах му.
Човекът остана на прага няколко секунди.
После извади телефона си.
— Марина ми каза, че си отказала, защото си била уморена.
Тогава разбрах, че не само ме бяха изключили.
Бяха излъгали и защо ме няма.
Той не каза нищо повече. Само ми пожела спокойна вечер и си тръгна.
На следващата сутрин Николай дойде.
Беше ядосан.
— Защо си казала на бащата на Марина?
— Той ме попита.
— Сега всички са се скарали заради това.
Извадих часовника от шкафа и му го подадох.
— Честит рожден ден.
Той не го взе веднага.
— Мамо, не исках да те нараня.
— Но го направи.
Тогава Николай каза, че Марина вече съжалявала.
Попитах го дали и той съжалява.
Не отговори.
Само гледаше кутията в ръцете ми.
Оставих я на масата между нас.
После му казах нещо, което никога не съм мислила, че ще трябва да казвам на собственото си дете.
— Може да не съм жена с положение, Ники. Но не съм човек, когото трябва да криеш.
Той си тръгна след десет минути.
Часовникът остана на масата.
Вечерта ми написа, че му трябва време.
На мен също.
Не искам да развалям семейството му. Не искам Марина да ме харесва насила.
Но от онзи разговор насам всеки път, когато обличам работната си престилка, се сещам, че точно с тези ръце съм работила цял живот, за да отгледам сина си.
И за първи път не ме е срам, че не изглеждам като хората, пред които някой е искал да ме скрие.
Какво бихте направили вие?
