На 56 години съм и работя като продавач-консултант в малък магазин. Никога не съм имала много, но винаги съм гледала дъщеря ми да не усеща липсите.
Казва се Ива и е на 32.
От две години е омъжена. Със съпруга ѝ работят добре, купиха си нов апартамент и постепенно го обзавеждат.
Радвам им се.
Само че напоследък започнах да усещам, че Ива се притеснява от мен.
Ако сме навън, поправя начина, по който казвам някоя дума. Ако съм облякла стара блуза, пита защо не съм си купила нова.
Опитвах се да не обръщам внимание.
Миналия месец Ива имаше рожден ден.
Попитах я какво иска.
— Нищо, мамо. Имам си всичко.
Реших сама да избера подарък.
В един магазин видях сервиз за кафе. Не беше скъп, но беше красив — шест малки чаши с тънък син кант.
Спомних си как като малка Ива постоянно вадеше моите чаши от шкафа и нареждаше плюшените си играчки около масата.
Купих сервиза.
Опаковах го сама вкъщи.
На рождения ѝ ден бяхме около десет души в новия им апартамент.
Имаше нейни приятели, колеги и родителите на съпруга ѝ.
Когато дойде време за подаръците, подадох кутията.
Ива я отвори.
Извади една чашка.
За секунда не каза нищо.
После се засмя.
— Мамо, това сериозно ли е?
Помислих, че се шегува.
— Не ти ли харесва?
Една нейна приятелка погледна към мен.
Ива остави чашата обратно.
— Ние не използваме такива неща. Това е много старомодно.
Свекърва ѝ се опита да помогне.
— Симпатични са.
Но Ива продължи:
— Мамо, занеси ги вкъщи. Ти ще им се радваш повече.
Пред всички.
Усетих как лицето ми пламва.
— Добре.
Сгънах хартията около кутията.
Тогава Ива каза:
— Просто вече не живея като теб. Не искам да трупам евтини неща.
Никой не се засмя.
В стаята стана толкова тихо, че се чуваше кафемашината от кухнята.
Не казах нищо.
Оставих кутията до чантата си.
След малко отидох в коридора да си взема палтото.
Там ме настигна свекърът на Ива.
— Не си тръгвайте заради това.
Казах, че съм изморена.
Той погледна към кутията.
— Моята майка ми подари един ужасен зелен сервиз, когато се оженихме. Пазя две чаши още.
Засмях се насила.
Прибрах се.
Не плаках.
Извадих чашите и ги наредих в моя шкаф.
След три дни Ива ми се обади.
Не за да се извини.
Попита дали мога да ѝ помогна в събота, защото очаквала гости и имала много работа.
За първи път казах:
— Не мога.
— Какво ще правиш?
— Ще си почивам.
Тя се ядоса.
— Значи още се сърдиш за чашите?
Отговорих:
— Не за чашите.
Затворихме.
В събота сутринта някой позвъни.
Беше съпругът на Ива.
Държеше малка хартиена торба.
Вътре имаше кафе.
— Може ли да направите две чаши?
Погледнах го учудено.
Извадих новия сервиз.
Седнахме в кухнята.
Той ми каза, че след рождения ден двамата с Ива са се скарали.
Не за подаръка.
За начина, по който се е държала с мен.
— Казах ѝ, че човек може да не хареса нещо, без да унижава човека, който го е подарил.
Не знаех какво да отговоря.
Вечерта Ива дойде.
Стоеше пред вратата с ръце в джобовете.
— Мамо, държах се ужасно.
Пуснах я вътре.
Не я прегърнах веднага.
Не защото не я обичам.
А защото този път исках първо да чуя думите.
Тя се извини.
Каза, че напоследък прекалено много се опитвала да впечатлява хората около себе си.
После видя сервиза в шкафа.
— Може ли все пак да взема две чаши?
Дадох ѝ ги.
Но ѝ казах нещо, което никога преди не бях казвала:
— Може да живееш много по-добре от мен, Ива. Това винаги съм искала. Само не се срамувай от човека, който ти е помогнал да стигнеш дотам.
Тя наведе глава.
Обичам дъщеря си.
Простих ѝ.
Но още не мога да забравя онова усещане да стоя пред непознати хора с подаръка си в ръце и да се чувствам малка.
Трябва ли човек да прощава толкова лесно в такава ситуация?
