На 47 години съм и съм омъжена за Борис от деветнадесет години. Работя в малка шивашка фирма, а той отскоро е ръководител на отдел в голяма компания.
След повишението му започнах да забелязвам промяна.
Купи си нови дрехи. Започна да говори повече за длъжности, служебни коли и кой къде почивал.
Не ми пречеше.
Радвах се, че се развива.
Миналата събота каза, че ще покани няколко колеги у дома.
— Само шестима души. Нищо специално.
От сутринта чистих, пазарувах и готвих.
Направих баница, печени картофи, две салати и десерт. Борис през това време подреждаше документите си в кабинета и два пъти ме попита дали всичко ще бъде готово.
Към шест без десет се преоблякох.
Сложих зелена рокля и малките обеци, които пазя за празници.
Борис ме погледна.
— Така ли ще бъдеш?
— Какво ми има?
— Нищо. Просто питам.
Гостите пристигнаха.
Поздравих всички, взех палтата им и започнах да нося храната.
Борис говореше много.
Разказваше за работата си, за новите отговорности и за някакъв проект.
Аз почти не участвах в разговорите, защото постоянно ставах до кухнята.
В един момент един от колегите му ме попита:
— Вие с какво се занимавате?
Отворих уста да отговоря.
Борис ме изпревари.
— Тя се грижи за къщата.
После се засмя.
— Реално ми е личен асистент, готвач и чистач в едно.
Няколко души се усмихнаха неловко.
Усетих как бузите ми пламват.
— Всъщност работя — казах.
Борис махна с ръка.
— Да, в една шивашка фирмичка. Но истинската ѝ работа е тук.
Настъпи тишина.
Една жена остави вилицата си.
Борис продължи да се усмихва, сякаш беше казал нещо много забавно.
Не направих сцена.
Станах и отнесох празната купа в кухнята.
След минута жената от масата дойде след мен.
— Добре ли сте?
— Да.
Тя погледна към вратата.
— Не изглеждате добре.
Не знаех какво да кажа.
Тогава забеляза шевната машина на малката маса до прозореца.
До нея имаше недовършено сако, което бях взела вкъщи за корекция.
— Вие ли го правите?
Кимнах.
Тя разгледа шева.
— Това е страхотно.
Оказа се, че жената се казва Анелия и отговаря за доставчиците в компанията на Борис.
Върнахме се при другите.
След малко разговорът стигна до работно облекло.
Анелия погледна към мен.
— Борис, знаеш ли, че фирмата, в която работи жена ти, шие част от нашите нови униформи?
Борис замълча.
Аз също не знаех.
Анелия продължи:
— Миналия месец лично одобрихме мострите им. Много качествена работа.
Борис се усмихна неловко.
— Е, тя не ги шие всичките сама.
Тогава нещо в мен просто се успокои.
— Не, не ги шия сама — казах. — Но ръководя екипа, който прави финалните корекции.
Борис ме погледна.
Никога не беше питал какво точно правя след последното ми повишение преди осем месеца.
Пред гостите му обясних съвсем спокойно.
Отговарям за дванадесет души.
Проверявам поръчките.
Обучавам новите служители.
Не печеля колкото него, но работата ми не е фирмичка.
След като гостите си тръгнаха, Борис затвори вратата и каза:
— Трябваше ли да ме поправяш пред всички?
Погледнах масата, която бях подреждала цял ден.
— А ти трябваше ли да ме унижаваш пред всички?
Той каза, че било шега.
Попитах го кое точно е смешното.
Не отговори.
На следващата сутрин не направих закуска.
Не изгладих ризата му.
Не подготвих нещата, които обикновено оставям до вратата.
Когато попита защо, казах:
— Личният ти асистент напусна. Остана само съпругата ти.
Оттогава е много тих.
Не искам отмъщение и не искам скандали.
Искам човекът до мен да разбере, че трудът ми има стойност и когато получавам заплата за него, и когато го върша за семейството си.
Правилно ли постъпих или трябваше да приема думите му като обикновена шега?
