На 58 години съм и повече от трийсет години работя като шивачка. Не се срамувам от това. Ръцете ми са груби, ноктите ми винаги са къси, а по пръстите ми понякога остават следи от тебешир.
Сама отгледах сина си Мартин.
Днес е на 32 и работи в голяма фирма в София.
Когато го повишиха, ми се обади толкова развълнуван, че три пъти повтори новата си длъжност.
Аз не разбирах точно какво означава, но разбирах едно.
Беше успял.
Няколко дни по-късно каза, че фирмата организира следобедно събиране за служителите и семействата им.
— Може да дойдеш, ако искаш.
Запомних часа веднага.
В деня на събирането затворих ателието по-рано. Прибрах рулетката в чекмеджето, изтупах конците от дрехите си и се преоблякох.
Облякох тъмносинята си рокля.
На входа на офиса Мартин ме посрещна.
Огледа ме от глава до пети.
— Мамо, защо си с тази рокля?
— Какво ѝ има?
— Нищо. Просто е малко… старомодна.
Усмихнах се.
— И аз съм старомодна.
Той не се засмя.
Качи ме на втория етаж. Имаше високи прозорци, светли бюра и хора с табелки на вратовете.
Мартин ме представи на двама колеги.
Единият ме попита с какво се занимавам.
Преди да отговоря, синът ми каза:
— Майка ми вече почти не работи.
Погледнах го.
Работех шест дни в седмицата.
Не го поправих.
След малко една жена на неговата възраст ме попита дали съм била учителка.
Казах:
— Не, шивачка съм. Имам малко ателие.
Тя се усмихна.
— Наистина ли? Аз постоянно имам нужда от добър шивач.
Мартин веднага смени темата.
След половин час ме дръпна в коридора.
— Мамо, недей да разказваш на всички за ателието.
Не разбрах.
— Защо?
Той погледна към отворената врата, сякаш някой можеше да ни чуе.
— Просто тук хората са малко по-различни.
Това изречение още го чувам.
— По-различни от кого?
— Не започвай. Знаеш какво имам предвид.
Не знаех.
И тогава го каза.
— Понякога ме караш да се чувствам неудобно.
За секунди не можах да отговоря.
От залата се чуваше смях. Някой местеше столове. Една жена мина покрай нас и поздрави Мартин.
Аз стоях до стената и стисках дръжките на чантата си.
— Срамуваш ли се от мен?
— Не съм казал това.
— Тогава какво каза?
Той въздъхна.
— Мамо, моля те. Просто не идвай друг път на такива събития.
Тръгнах си.
Не плаках пред него.
На следващия ден бях в ателието, когато влезе жена.
Познах я.
Беше една от колежките на Мартин.
Носеше сако с разпран хастар.
— Вие сте майката на Мартин, нали?
Кимнах.
Докато разглеждах сакото, тя забеляза снимката на сина ми до шевната машина.
— Много говори за вас.
Изненадах се.
— Така ли?
— Разказвал е как сте работили допълнително, за да учи. Винаги казва, че всичко дължи на вас.
Не знаех какво да кажа.
Вечерта Мартин дойде в ателието.
Явно колежката му беше споменала, че е била при мен.
Стоеше между ролките плат и манекена с недовършеното палто.
— Мамо, съжалявам.
Не отговорих веднага.
После му показах старата шевна машина в ъгъла.
— На тази машина шиех нощем, когато ти беше студент. Не искам благодарност за това. Но няма да позволя да се срамуваш от същите ръце, които са ти помагали да стигнеш дотам.
Той сведе глава.
Прегърна ме.
Аз го прегърнах обратно, но му казах нещо, което трябваше да кажа още в офиса.
— Обичам те, но никога повече няма да се правя на по-малка, за да изглеждаш ти по-голям.
Днес пак отворих ателието в осем.
Сложих кафето до машината и започнах работа.
За първи път от много време погледнах ръцете си и не видях умората по тях.
Видях живота, който съм изградила с тях.
Правилно ли постъпих, или трябваше да проявя повече разбиране към сина си?
