Познавам Милена от повече от двайсет години. Работехме заедно в малка счетоводна фирма, когато и двете още имахме малки деца, кредити и вечно празни хладилници преди заплата.
После сменихме работата, децата пораснаха, животът ни се промени, но приятелството остана.
Поне аз така мислех.
Когато Милена се разведе, бях до нея. Идваше вечер у нас, сядаше в кухнята и говореше с часове. Аз правех чай, режях ябълки и я слушах.
Когато започна нова работа, ѝ помогнах с документи.
Когато местеше апартамента си, прекарах цяла събота с нея. Подреждахме кашони, бърсахме шкафове и се смеехме колко ненужни неща сме събрали през годините.
Никога не съм водила сметка.
Преди около година обаче започнах да забелязвам нещо.
Ако аз ѝ звъннех просто да я чуя, често беше заета.
— Ще ти се обадя после.
Почти никога не се обаждаше.
Но когато на нея ѝ трябваше нещо, телефонът ми звънеше веднага.
— Можеш ли да ме вземеш от сервиза?
— Разбираш ли от тези формуляри?
— Ще наглеждаш ли котката за два дни?
Все казвах да.
Един петък ѝ се обадих, защото имах тежък ден в работата. Не исках помощ. Просто ми се говореше с човек, който ме познава.
Тя затвори след две минути.
— Имам гости. Ще говорим друг път.
Следващата сутрин ми изпрати съобщение.
Зарадвах се, защото реших, че пита как съм.
Пишеше:
— Имаш ли време да дойдеш? Трябва да преместя един шкаф.
Стоях с телефона в ръка и ми стана смешно.
После ми стана тъжно.
Написах, че имам работа вкъщи.
Тя отговори само:
— Добре.
След това почти три седмици не се чухме.
Миналия месец Милена празнуваше рождения си ден. Покани ме на кафе у тях заедно с още няколко жени.
Купих ѝ шал, защото знаех, че харесва такива.
Отидох малко по-рано.
Милена отвори вратата и още преди да сваля якето си каза:
— Слава Богу, че дойде. Можеш ли да нарежеш нещата в кухнята?
Не казах нищо.
Влязох.
Имаше две купи със салата, хляб, сладки и недовършена тава със солени хапки.
Започнах да помагам.
После дойдоха останалите.
Седнахме в хола и една от жените, която не познавах добре, попита откога сме приятелки.
— От цяла вечност — казах.
Милена се засмя.
— Тя ми е човекът за спешни случаи. Звъня ѝ и идва.
Всички се засмяха.
Аз също се усмихнах от неудобство.
После друга жена каза:
— Значи си имаш личен спасител.
Милена отговори:
— Тя не може да отказва. Такава си е.
Не знам защо точно тези думи ме заболяха толкова.
Може би защото бяха истина.
И защото Милена го знаеше.
След малко тя ми подаде празна чиния.
— Ще донесеш ли още сладки от кухнята?
Погледнах чинията.
После нея.
— Не.
Настъпи тишина.
Милена се засмя, защото реши, че се шегувам.
— Хайде де.
— Казах не.
Оставих чашата си и станах.
Тя ме последва до коридора.
— Какво ти става?
Тогава за първи път ѝ казах всичко спокойно.
Казах ѝ, че не помня кога последно ме е потърсила просто да пита как съм.
Че когато аз имам нужда да поговоря, винаги е заета.
Че започвам да се чувствам като човек, когото държи в телефонния си указател за услуги.
Милена ме гледаше, сякаш говори непознат.
— След толкова години ще се обиждаме за такива глупости?
Това беше нейният отговор.
Не че съжалява.
Не че не е забелязала.
Глупости.
Облякох си якето.
Шалът, който ѝ бях купила, остана върху фотьойла.
Прибрах се пеша. Беше студено и по улиците вече светеха лампите.
Очаквах да ми звънне.
Не го направи.
След шест дни получих съобщение.
— Ако си се успокоила, можем да се видим.
Прочетох го и оставих телефона.
Не отговорих.
Мина почти месец.
Преди два дни случайно срещнах Милена пред супермаркета.
Поздравихме се.
Тя ме попита как съм.
За първи път от много време този въпрос дойде без молба след него.
Казах:
— Добре съм.
И наистина бях.
Не изпитвам омраза към нея. Не съжалявам и за годините, в които съм помагала.
Съжалявам само, че толкова късно разбрах разликата между това някой да разчита на теб и да те приема за даденост.
Може би приятелството ни приключи.
А може би просто приключи ролята, която имах в него.
Вие как мислите?
