На 42 години съм и от шест години работя в малка фирма за строителни материали. Не съм човек, който обича да се натрапва, но винаги съм си вършила работата съвестно.
Преди осем месеца при нас започна нова колежка — Ива.
Беше на 34, усмихната, общителна и много бързо се сприятели с управителя.
Аз я обучавах.
Показвах ѝ програмата, поръчките, фактурите и онези дребни неща, които никъде не са написани, но ако ги объркаш, после половин ден оправяш грешки.
Първоначално нямах нищо против.
Ива често идваше до бюрото ми.
— Може ли само да погледнеш това?
Поглеждах.
После започна:
— Може ли да го довършиш, че имам друго?
И аз довършвах.
В края на месеца имахме много поръчки. Телефонът звънеше постоянно, принтерът блокираше, а клиентите чакаха потвърждения.
Ива започна да си тръгва точно в пет и половина.
Аз оставах.
Понякога до седем.
Съпругът ми ми звънеше:
— Пак ли си там?
— Само още десет минути.
Тези десет минути почти никога не бяха десет.
Една вечер открих, че Ива беше оставила цяла папка с необработени заявки.
На следващата сутрин я попитах защо.
— Забравих. Ти нали ги оправи?
Каза го толкова спокойно, че останах без думи.
След седмица имахме служебна среща.
Всички бяхме в малката заседателна стая. На масата имаше тефтери, химикалки и две кани с вода.
Управителят започна да говори за добрите резултати през последния месец.
После се усмихна на Ива.
— Искам специално да похваля Ива. Клиентските заявки се обработват много по-бързо, откакто тя пое тази част.
Колегите започнаха да ръкопляскат.
Ива се усмихна.
— Благодаря. Старая се.
Аз седях срещу нея и не можех да повярвам.
Половината от тези заявки бях обработила аз.
Очаквах Ива поне да каже нещо.
Не каза.
Управителят продължи:
— Точно такава инициативност искам да виждам.
Тогава Ива ме погледна.
За секунда.
После отмести очи.
След срещата я настигнах в коридора.
— Защо не каза, че ти помагам?
Тя сви рамене.
— Ами всички си помагаме.
— Аз не ти помагам от време на време. Аз довършвам работата ти.
Лицето ѝ стана студено.
— Ако имаш проблем, кажи на шефа.
Точно това направих.
Не веднага.
Следващата седмица спрях да оставам след работа за нейните задачи.
В пет и половина запазвах моите документи, прибирах чашата си и си тръгвах.
На третия ден управителят ме извика.
— Имаме забавени заявки.
— Знам.
— Какво става?
Отворих служебната система на компютъра му.
Показах му потребителските записи.
Всяка обработена заявка имаше име и час.
Моето име се появяваше отново и отново след края на работния ден.
Той гледа екрана дълго.
— Защо не си казала?
— Защото мислех, че помагам на колега. Не знаех, че накрая ще се превърне в нейно постижение.
На следващата сутрин управителят събра екипа.
Не унижи Ива.
Само обясни, че е прегледал отчетите и предишната похвала не е била напълно точна.
После каза името ми.
Пред всички.
Ива не ме погледна.
След срещата дойде до бюрото ми.
— Доволна ли си сега?
Този въпрос ме изненада.
— Не става въпрос да съм доволна.
— Изкара ме некадърна.
Погледнах я.
— Не съм казала нито една лъжа.
Тя си тръгна ядосана.
Оттогава говорим само служебно.
Някои колеги смятат, че е трябвало първо да ѝ дам още един шанс.
Може би.
Но аз ѝ дадох много повече от един.
Най-странното е, че откакто спрях да върша чуждата работа, се прибирам навреме.
Онзи ден в пет и половина излязох от офиса и за първи път от месеци телефонът ми не звънна по пътя към вкъщи.
Не почувствах вина.
Само облекчение.
Мисля, че понякога хората наричат добротата ти екипност, докато им е удобно да я използват.
Вие как мислите?
