Беше вторник, малко след шест вечерта. Тъкмо се бях прибрала от работа и още не бях свалила якето си, когато звънецът иззвъня.
Отворих и видях майка ми.
До краката ѝ имаше два куфара и една платнена чанта.
На улицата колата на сестра ми потегляше.
— Какво става? — попитах.
Майка ми сведе очи.
— Росица каза, че известно време ще бъда при теб.
На 48 години съм. Сестра ми Росица е на 44, а майка ни е на 72 и е напълно самостоятелна.
Преди шест месеца майка ми се премести временно при Росица, защото в нейния апартамент правеха ремонт на банята и сменяха тръбите.
Уговорката беше за няколко седмици.
Ремонтът приключи отдавна.
Росица обаче настояваше майка ни да остане при нея.
— По-добре е да не е сама — казваше.
Аз не възразявах.
Всяка седмица ходех при тях. Носех покупки, вземах майка ми на кафе, плащах част от разходите ѝ и я водех до нейния апартамент, когато искаше да провери нещо.
Онази вечер внесох куфарите.
Майка ми седна в антрето и започна да разкопчава палтото си с треперещи пръсти.
— Скарахте ли се?
— Не точно.
Телефонът ми звънна.
Росица.
— Какво направи? — попитах веднага.
— Нищо не съм направила. Просто вече е твой ред.
Не можах да повярвам.
— Какъв мой ред?
— Аз я гледах шест месеца. Имам семейство, работа, ангажименти.
— Мама не е пакет, който си предаваме.
Росица замълча за секунда.
После каза:
— Лесно ти е да говориш, когато не живее при теб.
Погледнах майка ми.
Тя чуваше всичко.
Това беше най-лошото.
След два дни имахме семейно събиране за рождения ден на леля ни. Майка ми не искаше да ходи, но аз я убедих.
Росица също дойде.
Още на входа ме попита:
— Свикнахте ли?
Казах ѝ да не започва.
По-късно някой попита майка ми кога ще се прибере в собствения си апартамент.
Преди тя да отговори, Росица се засмя.
— Нека малко и госпожата да разбере какво е да имаш майка на главата си.
Всички чуха.
Майка ми пребледня и започна да сгъва салфетката в ръцете си.
Тогава станах.
— Не говори така за нея.
Росица се ядоса.
— Шест месеца мълча, а сега аз съм лошата?
И тогава майка ми каза нещо, което никой не очакваше.
— Аз не исках да оставам при теб.
Настана тишина.
Росица я погледна.
Майка ми продължи:
— Всеки път, когато казвах, че искам да се прибера, ти ми казваше да изчакам.
Оказа се, че Росица използвала апартамента на майка ни през тези месеци.
Не живеела там.
Давала го временно на позната срещу заплащане, докато майка ни стояла при нея.
Аз не знаех.
Никой не знаеше.
Росица веднага започна да обяснява, че парите били за разходите на майка ни.
— Тогава защо не ни каза? — попитах.
— Защото щяхте да направите точно този цирк.
Майка ми стана.
За първи път я видях толкова спокойна.
— Утре се прибирам вкъщи.
Росица започна да говори, че не може просто така, защото имало уговорка до края на месеца.
Майка ми я погледна.
— Апартаментът е мой, Роси.
На следващата сутрин взех почивен ден.
Натоварихме двата куфара в колата и отидохме до апартамента.
Майка ми отключи и остана за малко на прага.
После отвори прозорците.
Аз избърсах праха от кухненската маса, сложих вода за кафе и намерих любимата ѝ синя чаша в шкафа.
Тя седна и въздъхна.
— Не искам повече никой да решава къде ще живея.
Казах ѝ, че няма.
Росица ми се сърди.
Според нея съм настроила майка ни срещу нея.
Но истината е, че най-много ме боли друго.
Докато ние спорехме коя колко е направила, никоя от нас не беше попитала достатъчно ясно майка ни какво иска тя.
Сега ходя при нея два пъти седмично.
Понякога носим покупки, друг път само пием кафе в кухнята.
Двата куфара още стоят върху гардероба.
Майка ми отказва да ги прибере в мазето.
Каза, че иска да ги вижда, за да помни никога повече да не позволява някой да я мести като чужда вещ.
Как бихте постъпили вие?
