На 38 години съм и съм омъжена за Иво от девет години. Никога не съм държала на скъпи подаръци. Радвам се и на книга, и на любим шоколад, стига човекът отсреща да е помислил за мен.
Тази година рожденият ми ден се падаше в събота.
Поканихме родителите ми, свекърва ми Мария и сестрата на Иво. Не правих голямо празненство. Поръчах торта от кварталната сладкарница, приготвих салати и извадих сервиза, който използваме само когато имаме гости.
Иво цяла седмица повтаряше:
– Този път съм ти приготвил изненада.
Наистина се зарадвах.
Когато всички дойдоха, той донесе голяма кутия от коридора.
– Това е от мен.
Отворих я пред всички.
Вътре имаше скъп кухненски робот.
Усмихнах се, благодарих му и дори го прегърнах. Отдавна нямах такъв уред и реших, че е чул как веднъж се оплаках, че старият ми миксер прегрява.
Свекърва ми обаче гледаше кутията странно.
После каза:
– Значи все пак си го дал на нея?
Настъпи тишина.
Погледнах Иво.
– Какво означава това?
Той започна да прибира опаковъчната хартия.
– Нищо. Мама се е объркала.
Мария веднага отвърна:
– Как ще съм се объркала? Нали го избирахме за моята кухня?
Сестрата на Иво наведе глава.
Майка ми остави вилицата си.
Аз стоях с ръка върху кутията и усещах как лицето ми гори.
Попитах Иво кога е купил робота.
Той въздъхна.
Оказа се, че го купил преди два месеца за рождения ден на майка си. Само че Мария междувременно получила почти същия модел от сестрата на Иво.
Уредът останал в нашия килер.
И когато наближил моят рожден ден, Иво решил просто да ми го подари.
Не самият подарък ме обиди.
А това, че цяла седмица ми говореше за специална изненада.
Пред всички казах:
– Значи подаръкът ми е нещо, което е останало излишно?
Иво се ядоса.
– Не разбирам защо правиш проблем. Чисто нов е и струва много.
Тогава свекърва ми се намеси:
– Даже трябва да си доволна. Аз си го бях харесала.
Това беше моментът, в който нещо в мен се промени.
Собствената ми майка седеше срещу мен. Сестрата на Иво беше там. Всички чуха как ми обясняват, че трябва да бъда благодарна за чуждия неизползван подарък.
Иво добави:
– На някои хора каквото и да дадеш, все не е достатъчно.
Не отговорих веднага.
Отидох до кухнята, прибрах тортата в хладилника и изплакнах ножа под чешмата. Трябваха ми две минути, за да не кажа нещо, за което после ще съжалявам.
Когато се върнах, баща ми държеше палтото си.
– Ние ще тръгваме.
Погледнах го изненадано.
Той се обърна към Иво.
– Дъщеря ми не се ядоса заради цената. Ядоса се, защото си я излъгал, че си мислил за нея.
Никой не каза нищо.
Това беше първият човек през цялата вечер, който разбра.
На следващата сутрин взех кухненския робот и го сложих пред вратата на стаята, където Иво държи инструментите си.
Не го изхвърлих.
Не го върнах на майка му.
Просто казах:
– Реши какво ще го правиш. Аз не го искам.
Иво първо се разсърди.
След два дни обаче се прибра с малка хартиена торбичка.
Вътре имаше евтина синя чаша.
Преди години, когато се запознахме, имах почти същата и я счупих при преместването. Бях му разказвала за нея веднъж.
– Видях я и се сетих за теб – каза.
Чашата струваше сигурно десетина лева.
Поставих я в шкафа и още я използвам всяка сутрин.
Кухненският робот така и остана неотворен.
Защото понякога не боли, че някой ти е дал малко.
Боли, когато разбереш, че изобщо не е мислил за теб, а после те кара да се чувстваш неблагодарен, задето си го забелязал.
Правилно ли постъпих, като отказах подаръка, или трябваше просто да замълча?
