Свекърва ми покани гости, за да им покаже колко лоша съпруга съм била.

На 38 години съм и съм омъжена за Петър от единайсет години. Живеем на два етажа от майка му, което в началото ми изглеждаше удобно.

После разбрах, че за свекърва ми близо означава постоянно на разположение.

Казва се Станка и е на 67. Има навика да звъни по телефона и вместо здравей да казва:

— Слизаш ли за малко?

Това малко понякога означава да ѝ занеса покупки, друг път да сменя перде или да чакам техник вместо нея.

Дълго време го правех.

Петър работи на смени, а аз съм в застрахователна фирма. Прибирам се около шест и половина и обикновено първото, което правя, е да си сваля часовника и да сложа чайника.

Миналия четвъртък телефонът ми звънна още докато отключвах.

Станка.

— Утре вечер ще дойдат леля ти Ваня и семейство Димитрови. Направи онази солена пита.

Казах ѝ, че в петък имам работа до късно.

— Купи нещо готово тогава — отвърна тя.

Помислих, че разговорът е приключил.

На следващия ден се прибрах малко след осем. Бях уморена, носех лаптопа и една торба от магазина.

На площадката пред нашата врата ме чакаше Петър.

— Мама е сърдита.

— За какво?

Той се почеса по врата.

— За питата.

Погледнах го и просто се засмях.

Не защото беше смешно.

Слязохме долу.

В хола на Станка имаше шестима души. Чашите бяха с вода и сок, телевизорът работеше тихо, а на масата имаше домашна баница, салати и купа с плодове.

Още щом влязох, Станка каза:

— Ето я и нашата работна жена.

Някои се усмихнаха неловко.

Събух обувките си до вратата и поздравих.

Тогава леля Ваня попита:

— Къде е твоята прочута пита?

Преди да успея да отговоря, Станка каза:

— Няма. Снахата вече няма време за такива неща.

Замълчах.

Петър също.

Седнах на края на дивана.

След няколко минути Станка започна да разказва как навремето се прибирала от работа и пак готвела за цялото семейство.

— Сега младите са други — каза тя. — Работа, работа, а къщата кой ще гледа?

Всички разбраха за кого говори.

После се обърна директно към мен.

— Кажи им поне колко пъти тази седмица си готвила на мъжа си.

Стаята утихна.

Погледнах Петър.

Очаквах да каже нещо.

Той само сведе очи към пода.

— Два пъти — отговорих.

Станка поклати глава.

— Чухте ли? Два пъти. Аз ако бях такава жена навремето…

Тогава един от гостите, господин Димитров, остави чашата си.

— А Петър колко пъти е готвил тази седмица?

Станка го погледна объркано.

— Какво общо има Петър?

— Ами живее в същата къща, нали?

Никой не се засмя.

Петър вдигна глава.

Господин Димитров продължи спокойно:

— Моята жена също работи. Ако чакам всяка вечер някой да ме обслужва, ще си остана гладен.

Станка се намръщи.

— При нас семейството винаги е било друго.

Тогава Петър най-после каза:

— Мамо, стига.

Тя се обърна към него.

— Какво стига?

— И вчера ѝ казах да не прави питата. Знаех, че ще се прибере късно.

Замръзнах.

Това не го знаех.

Станка също.

— Ти защо не ми каза?

— Казах ти. Ти реши, че тя просто не иска.

За първи път от години видях свекърва ми без готов отговор.

Станах.

Не бях ядосана вече. Само страшно уморена.

— Лека вечер на всички.

Станка ме последва до коридора.

— Сега пък се обиди.

Обух си обувките и я погледнах.

— Не съм обидена. Просто повече няма да доказвам пред никого дали съм достатъчно добра съпруга.

Качих се горе.

След няколко минути Петър дойде след мен.

Остави ключовете си в купичката до вратата и каза:

— Трябваше да я спра по-рано.

Този път не го успокоих.

Само казах:

— Да. Трябваше.

На сутринта Станка не ми се обади.

За първи път от много време изпих кафето си спокойно, без телефонът да звънне с поредното Слизаш ли за малко?

И реших, че следващия път, когато звънне, първо ще попитам за какво.

А после сама ще реша дали мога.

Прекалих ли, като си тръгнах пред гостите, или най-после поставих нормална граница?