Станах на 43 миналия месец. Не очаквах голям подарък. След осемнайсет години брак с Николай повече ценя това човек да помни какво съм казала, отколкото колко струва нещо.
От години исках да запиша курс по сладкарство.
Работя като касиер в супермаркет. Харесва ми да правя торти вкъщи, но винаги съм го приемала като хоби.
Преди около шест месеца намерих курс, който се провежда вечер два пъти седмично.
Показах го на Николай.
Той разгледа страницата и каза:
— Запиши се.
Отговорих, че таксата ми идва висока точно тогава. Имахме ремонт на банята и предпочетох да изчакам.
Николай каза:
— За рождения ти ден аз ще го платя.
Запомних го.
Не го подсещах.
Седмица преди рождения ми ден той дори ме попита кога започва следващата група.
Помислих си, че наистина е запомнил.
На самия ми рожден ден поканихме само най-близките у дома. Майка ми, сестрата на Николай — Ваня, нейният съпруг и още двама приятели.
След работа купих хляб, направих салата и сложих във фурната картофи с пилешко.
Тортата направих сама.
Когато всички дойдоха, Николай ми подаде малка торбичка.
Вътре имаше парфюм.
Хареса ми.
Благодарих му и го прегърнах.
Реших, че може би курсът ще остане за друг път.
После Ваня започна да разказва, че иска да напусне работата си и да започне да прави десерти по поръчка.
Знаех, че отскоро се интересува от това.
Тогава Николай каза:
— Всъщност имам изненада и за теб.
Извади плик от шкафа.
Подаде го на сестра си.
Ваня го отвори и започна да се смее от радост.
Беше платен курс по сладкарство.
Същият курс.
Същата школа.
За няколко секунди просто гледах плика в ръцете ѝ.
Майка ми ме погледна.
Тя знаеше.
Преди седмици ѝ бях разказала колко много искам да отида.
Попитах Николай:
— Това ли е курсът, който ми показа?
Той веднага разбра.
— Да, но при Ваня е различно. Тя иска да го превърне в работа.
На собствената ми маса, на рождения ми ден, пред всички.
Ваня спря да се усмихва.
Казах:
— А на мен не беше ли обещал същото?
Николай въздъхна.
— Не започвай точно сега.
Това ме засегна повече от подаръка.
Аз започвах.
Не човекът, който беше взел нещо обещано на мен и го беше подарил на друг пред очите ми.
Един от приятелите ни погледна към чинията си.
Николай продължи:
— Ти си имаш работа. За теб това е просто хоби. При нея може да има смисъл.
Не казах нищо.
Станах и започнах да прибирам празните чинии.
Ръцете ми трепереха.
Тогава Ваня стана след мен и дойде в кухнята.
Подаде ми плика.
— Вземи го.
Отказах.
Тя настоя.
— Не знаех, че ти го е обещал. Ако знаех, нямаше да го приема.
Николай влезе след нея.
— Сега пък какво правите?
Ваня се обърна към него.
— Ти какво правиш? Това е рожденият ѝ ден.
Никога не съм очаквала точно сестра му да ме защити.
Николай каза, че преувеличаваме.
Ваня остави плика на кухненския плот.
— Не го искам.
След това се върна при останалите.
Аз останах до мивката и гледах тортените трохи по една чиния.
Не плаках.
Просто ми стана страшно тъжно.
Не заради курса.
Заради лекотата, с която Николай беше решил, че моята мечта струва по-малко, защото не съм планирала веднага да печеля от нея.
След като гостите си тръгнаха, седнахме в кухнята.
Той каза:
— Ще платя още един курс.
Отговорих:
— Вече не става дума за това.
За първи път Николай замълча.
Два дни по-късно отидох сама в школата.
Записах се и платих курса от собствените си спестявания.
Първото занятие беше миналата седмица.
Прибрах се с кутия еклери, които не изглеждаха особено красиви, но бях толкова доволна, че ги снимах още на кухненския плот.
Ваня беше първият човек, на когото изпратих снимката.
Тя ми отговори:
— Следващия път отиваме заедно.
Николай също опита един еклер.
Каза, че е много хубав.
Благодарих му.
Но не позволих случилото се да бъде забравено само защото вече ходя на курса.
Защото понякога не боли това, че някой не ти е дал нещо.
Боли да разбереш колко лесно човекът до теб е решил, че твоето желание е по-малко важно от чуждото.
Вие как мислите?
