На 58 години съм и никога не съм очаквала детето ми да ми се отплаща за това, че съм го отгледала. Но не вярвах и че някога ще се срамува да каже коя съм.
Синът ми Виктор е на 34.
От две години живее в друг град. Работи в добра фирма и рядко се прибира.
Не му се сърдя. Млад човек е, има свой живот.
Говорехме по телефона всяка неделя. Обикновено аз звънях.
Преди около година спомена, че има приятелка. Казва се Елица.
Никога не ме беше запознавал с нея.
Все намираше причина.
— Мамо, много сме заети.
— Другия път.
— Като се приберем за повече дни.
Не настоявах.
Миналата седмица трябваше да отида до неговия град заради документи. Обадих му се сутринта и казах, че следобед ще съм наблизо.
Настъпи кратко мълчание.
— Добре. Мини за кафе.
Купих кутия домашни сладки от една пекарна и тръгнах към адреса.
Когато стигнах пред блока, Виктор вече беше долу.
Не се усмихна особено.
— Защо не ми звънна да сляза?
— Исках да видя къде живееш.
Качихме се.
Апартаментът беше хубав и подреден. В коридора имаше две якета, женски обувки и малка купичка за ключове.
Тогава от кухнята излезе млада жена.
— Здравейте.
Усмихнах се.
Разбрах веднага, че това е Елица.
Преди да успея да кажа нещо, синът ми каза:
— Това е една наша съседка от стария квартал. Беше наблизо и реши да мине.
Замръзнах.
Помислих, че се шегува.
Елица ми подаде ръка.
— Приятно ми е.
Стиснах я.
— И на мен.
Погледнах Виктор.
Той избягваше очите ми.
Седнахме в кухнята.
Елица сложи три чаши и отвори сладките.
— Много са хубави. Вие близо ли живеете до майката на Виктор?
Не знаех какво да кажа.
Синът ми веднага се намеси.
— Да, от същия квартал са.
Тогава разбрах, че не е шега.
Собственият ми син ме караше да участвам в лъжата му.
Не направих сцена.
Изпих няколко глътки кафе и казах, че трябва да тръгвам.
Виктор ме изпрати до входа.
Щом вратата се затвори зад нас, го попитах:
— Защо?
Той въздъхна.
— Мамо, не го прави голям въпрос.
— Попитах защо.
Огледа се дали някой не слиза по стълбите.
— Казал съм на Елица, че майка ми живее в чужбина.
Не можех да повярвам.
— Защо си казал такова нещо?
Тогава ми отговори:
— Нейните родители са много образовани хора. Не исках веднага да започват въпроси за семейството ми.
Разбрах всичко.
Аз работя като шивачка.
Живея в стар двустаен апартамент.
Не говоря чужди езици и не съм завършила университет.
Явно това беше проблемът.
— Значи се срамуваш от мен?
— Не съм казал това.
— Не беше нужно.
Слязох по стълбите.
На следващия ден телефонът ми звънна.
Беше непознат номер.
Елица.
— Извинявайте, че ви безпокоя. Виктор остави кутията от сладките и вътре намерих бележка.
Бях написала на малко листче: За Виктор и Елица, от мама.
Забравила бях, че съм го сложила вътре.
Не казах нищо.
Елица продължи:
— Вие сте майка му, нали?
— Да.
Последва тишина.
— Защо ме излъга?
Отговорих:
— Това трябва да попитате него.
Вечерта Виктор ми се обади ядосан.
— Можеше поне да ме предупредиш за бележката.
Тогава за първи път не се почувствах виновна.
— Аз не трябва да предупреждавам никого, че съм ти майка.
Той замълча.
— Ще говорим друг път.
— Когато можеш да ме наречеш майка си, ще говорим.
Затворих.
Два дни по-късно Елица ми изпрати снимка. На масата бяха моите сладки и две чаши кафе.
Под нея беше написала само:
— Когато сте готова, бих искала да се запознаем както трябва.
Разплаках се.
Не заради нея.
Заради това, че непознат човек ми показа повече уважение, отколкото собственият ми син в онзи ден.
Не знам какво ще стане между тях.
Но знам едно.
Няма повече да се преструвам на по-малко важна, за да изглежда животът на някой друг по-красив.
Трябва ли да простя на сина си, ако поиска извинение?
