На 54 години съм и работя в малка фирма за дограма вече почти дванайсет години. Не съм началник, нямам висока длъжност и никога не съм се бутала напред.
Работата ми е да приемам поръчки, да подготвям документи и да говоря с клиентите.
Преди шест месеца при нас започна Ива. На 34 е, уверена, бърза и говори така, сякаш всяко нейно мнение е окончателно.
Отначало нямахме проблеми.
Показвах ѝ програмата, старите договори и къде пазим документите. Даже няколко пъти оставах след работа, за да ѝ помогна.
Постепенно започна да ме поправя пред хора.
— Вече не се прави така.
Или:
— Това е малко остарял начин.
Преглъщах.
Миналия четвъртък в офиса дойде важен клиент. Беше поръчал прозорци за цяла къща и имаше проблем с размерите на две от рамките.
Аз бях приела първоначалната поръчка.
Предварително извадих договора, чертежите и листа с размерите, които клиентът беше потвърдил.
Седнахме в малката заседателна стая.
Бяхме аз, Ива, управителят и клиентът.
Още преди да отворя папката, Ива каза:
— Най-вероятно е станало объркване при първоначалното въвеждане.
Погледнах я.
— Нека първо проверим документите.
Тя продължи:
— Поръчката е стара. Тогава не всичко е въвеждано достатъчно внимателно.
Разбрах прекрасно какво намеква.
Клиентът се обърна към мен.
— Вие ли сте я приемали?
— Да.
Ива се облегна на стола.
— Точно затова сега имаме по-строг контрол. Всеки може да допусне грешка, особено ако не е свикнал с новите системи.
Този път не беше намек.
Беше унижение.
Пред управителя и пред човек, който ме гледаше така, сякаш аз съм провалила поръчката му.
Усетих как ръцете ми изстинаха.
Искаше ми се веднага да се защитя, но просто отворих папката.
Извадих първия лист.
— Това са размерите, които клиентът е дал.
После втория.
— Това е потвърждението след измерването на място.
Накрая извадих служебния протокол.
Там ясно пишеше, че две седмици след поръчката размерите са били променени от техническия отдел.
Промяната беше въведена в системата от Ива.
Настъпи тишина.
Управителят взе листа.
— Ива, това е твоят потребителски номер.
Тя пребледня.
— Вероятно съм получила други данни.
Клиентът веднага каза:
— Не. Аз не съм променял нищо след второто измерване.
Ива започна да обяснява, че може да е станало недоразумение.
Не казах нито една лоша дума за нея.
Само прибрах документите обратно в папката.
След срещата управителят ме извика.
Очаквах разговор за грешката.
Вместо това каза:
— Защо досега не си ми казвала, че Ива говори така с теб?
Не знаех какво да отговоря.
Накрая казах истината.
— Защото не исках да изглежда, че се оплаквам от по-млада колежка.
Той въздъхна.
Оказа се, че още двама души са се оплаквали от начина, по който Ива прехвърля грешките си.
Следобед тя дойде при бюрото ми.
— Можеше да ми кажеш за протокола преди срещата.
Погледнах я невярващо.
— Ти можеше да го прочетеш, преди да ме обявиш за неспособна.
— Не съм казала точно това.
— Не беше нужно.
Тя замълча.
Следващия ден ми се извини.
Не знам дали защото съжаляваше, или защото управителят беше говорил с нея.
Приех извинението, но ѝ казах нещо, което трябваше да кажа много по-рано.
— Можеш да си по-бърза от мен. Можеш да знаеш новата програма по-добре. Но това не ти дава право да ме унижаваш, за да изглеждаш по-компетентна.
Оттогава отношението ѝ е различно.
А аз разбрах, че понякога мълчанието не пази спокойствието. То просто учи другите докъде могат да стигнат.
Правилно ли постъпих, че я оставих сама да види грешката си пред всички?
