На 44 години съм и с Нели бяхме приятелки повече от двайсет години.
Запознахме се в първата ми работа. Тогава деляхме една малка стая с два компютъра, стар принтер и електрическа кана, която изключваше бушона през седмица.
Минахме през какво ли не.
Когато тя се развеждаше, идваше у нас след работа. Сядахме в кухнята, тя говореше, а аз правех чай и я слушах до късно.
Когато аз останах без работа за няколко месеца, Нели ми носеше обяви и ме караше да не се отказвам.
Не сме броили коя на кого колко е дала.
Поне аз така мислех.
Преди година Нели смени работата си. Попадна в голяма фирма и постепенно започна да излиза с новите си колежки.
Радвах се за нея.
После започна да отменя нашите срещи.
Първо беше:
— Имаме служебна вечеря.
После:
— Момичетата организираха нещо.
Накрая просто престана да предлага друг ден.
Аз продължавах да ѝ пиша от време на време. Не исках да бъда досадна.
На рождения ми ден миналата есен Нели ми изпрати съобщение вечерта.
Честит рожден ден. Много здраве.
Това беше всичко.
Не се разсърдих за подарък или за някакъв голям жест. Заболя ме, защото преди идваше с баничка още сутринта и се смееше, че не можела да чака до вечерта.
След няколко седмици случайно я срещнах пред един магазин.
Беше с три жени.
Поздравих я и се усмихнах.
Нели ме представи:
— Това е една стара позната.
Стара позната.
Двайсет години в две думи.
Едната жена ме попита откъде се познаваме.
Преди да отговоря, Нели каза:
— О, от едно време. Работехме заедно.
Засмя се и смени темата.
Прибрах се и цяла вечер си повтарях, че преувеличавам.
След това спрях да ѝ пиша.
Минаха почти четири месеца.
Миналия вторник телефонът ми звънна в 7:10 сутринта.
Нели.
Помислих, че нещо се е случило.
Вдигнах веднага.
— Имам огромна молба — каза тя.
Оказа се, че трябва да пътува служебно за няколко дни и нямало кой да наглежда апартамента ѝ и котката.
Преди години го правех редовно.
Нели все още помнеше, че работя близо до дома ѝ.
— Само сутрин и вечер. Няма да ти отнема много време.
Замълчах.
Тя продължи:
— На теб мога да имам доверие.
Точно това изречение ме удари.
Когато трябваше да ме представи пред новите си приятелки, бях стара позната.
Когато трябваше някой да поеме отговорност, изведнъж пак бях човекът, на когото може да се има доверие.
Казах:
— Нели, няма да мога.
Тя очевидно не очакваше отказ.
— Защо? Нали работиш наблизо?
— Да.
— Тогава какъв е проблемът?
Отговорих, че просто не искам да поемам този ангажимент.
Същата вечер тя ми написа, че не можела да повярва колко съм се променила.
Не отговорих.
В петък обаче се случи нещо още по-неловко.
Имаме обща приятелка, Силвия, която празнуваше имен ден вкъщи. Отидох след работа.
Нели също беше там.
Пред шестима души тя изведнъж каза:
— Представяте ли си, помолих я за една дребна услуга и тя ми отказа.
Всички погледнаха към мен.
Почувствах как лицето ми пламна.
Нели продължи:
— След всичко, което сме преживели заедно, очаквах поне това.
Тогава Силвия остави чашата си на плота и попита:
— Нели, кога за последно се видяхте двете?
Нели замълча.
— Не знам. Какво значение има?
Силвия я погледна.
— Има, защото преди два месеца ти каза пред мен, че вече нямате почти нищо общо.
Стаята утихна.
Аз дори не знаех, че Нели е говорила за мен.
Тя започна да обяснява, че думите ѝ били разбрани неправилно.
Тогава се намесих.
— Не е нужно да обясняваш.
Гласът ми беше спокоен.
— Просто не можеш да прекратиш едно приятелство, без да го кажеш, и после да го включиш отново, когато ти потрябва.
Нели ме погледна така, сякаш аз съм я предала.
Не се карахме.
Не си казахме тежки думи.
След десет минути тя си тръгна.
На следващия ден получих дълго съобщение от нея. Пишеше, че животът ѝ се е променил, че не е искала да ме нарани и че според нея истинските приятели не си водят сметка кой колко пъти се е обадил.
Може би е права за последното.
Но приятелството не е сметка.
И точно затова не трябва да се появява само когато някой има нужда от услуга.
Не съм блокирала Нели. Не я мразя.
Просто вече не искам да се боря за място в живота на човек, който ме помни само когато това място трябва да свърши някаква работа.
Вие как мислите?
