На 46 години съм и работя в една и съща фирма почти девет години. Не съм от хората, които се бутат напред. Върша си работата, оставам, когато има срокове, и рядко говоря за себе си.
Най-близка в офиса ми беше Ралица.
Седяхме една срещу друга почти пет години. Пиехме кафе заедно, разменяхме си храна в обедната почивка и знаехме коя кога има тежък ден само по начина, по който оставя чантата си.
Преди месец началникът ни обяви, че се освобождава място за старши координатор.
Ралица веднага каза, че ще кандидатства.
Аз не смятах да го правя.
— Подай документи и ти — каза ми тя. — Какво губиш?
Послушах я.
И двете минахме през разговор с управителя и човек от централния офис. После никой не спомена темата почти две седмици.
Един понеделник ме извикаха в кабинета.
Казаха ми, че са избрали мен.
Излязох с треперещи ръце. Не от радост, а защото първата ми мисъл беше как ще го кажа на Ралица.
Тя разбра още преди да успея.
— Честито — каза.
Усмихна се, но не стана от стола.
През следващите дни започна да се държи различно.
Когато я питах нещо, отговаряше кратко. На обяд излизаше с други колеги. Ако вляза в стаята за кафе, разговорът понякога спираше.
Опитвах се да не си внушавам.
В петък управителят донесе две кутии сладки и каза, че иска официално да съобщи промяната пред екипа.
Всички се събрахме около голямата маса в заседателната стая.
Той каза няколко думи за мен и ми пожела успех.
Тогава Ралица се засмя.
Не силно.
Но достатъчно.
— Е, поне знаем, че тук доброто сърце понякога е по-важно от резултатите.
Настъпи тишина.
Управителят я погледна.
— Какво означава това?
Ралица сви рамене.
— Нищо. Просто всички знаем през какво мина Ева миналата година. Явно са решили да ѝ дадат малко самочувствие.
Почувствах как ушите ми пламват.
Миналата година се разведох.
Не бях разказвала подробности в офиса. Ралица знаеше повече, защото тогава я смятах за приятелка.
А сега използваше това пред всички, за да обясни защо съм получила длъжността.
— Не намесвай личния ми живот — казах.
— Ева, не се обиждай. Просто казвам как изглежда отстрани.
Някой остави чашата си на масата.
Управителят стана.
— Ще ти кажа как изглежда всъщност.
Ралица го погледна.
Той отвори папката, която държеше.
— За последните дванайсет месеца Ева има най-малко върнати задачи за корекция, най-добър резултат по срокове и е поела три проекта извън задълженията си.
Никой не каза нищо.
После добави:
— Личният ѝ живот не е бил обсъждан нито веднъж при избора.
Ралица пребледня.
Аз исках само срещата да приключи.
След половин час тя ме настигна в коридора.
— Доволна ли си сега?
Спрях.
— От какво?
— Направиха ме на глупачка пред всички.
Не можех да повярвам.
— Аз ли го направих?
— Можеше да кажеш нещо.
— Какво точно? Че си права?
Тя скръсти ръце.
— След всичко, което съм правила за теб, поне можеше да признаеш, че и аз заслужавах тази позиция.
Тогава разбрах, че разговорът няма смисъл.
— Може би си я заслужавала. Но това не означава, че аз не я заслужавам.
В понеделник намерих чашата, която ми беше подарила за рождения ден, оставена върху бюрото ми.
До нея нямаше бележка.
Взех я, измих я и я прибрах в шкафа.
Не я изхвърлих.
Просто вече не пия от нея.
Работим заедно и сме учтиви. Говорим за задачи, срокове и клиенти.
Но онзи човек, на когото разказвах какво ме боли, вече го няма в живота ми.
Най-много ме нарани не обидата.
А фактът, че човекът, който знаеше колко трудно съм си върнала увереността, реши точно нея да използва срещу мен, когато успехът ми не ѝ беше удобен.
Трябва ли да простя на Ралица, или има думи, след които приятелството просто приключва?
