Стоях на двора с мокри ръкавици в ръце и просто я гледах.
Аз съм на 39 години и съм омъжена за Даниел от единайсет години. Свекърва ми живее сама в стара къща на около половин час от нас.
Даниел работи шест дни в седмицата и рядко има свободен ден.
Затова през последните години повечето неща около къщата останаха на мен.
Не съм се оплаквала.
През пролетта боядисах оградата. Лятото почиствах двора. Когато се запуши улукът, аз намерих човек. Когато трябваше да се изхвърлят старите шкафове от навеса, пак аз организирах всичко.
Свекърва ми винаги казваше:
— Благодаря ти, мила.
И аз вярвах, че го оценява.
Миналата събота отидох при нея още сутринта. Беше решила да подреди двора, защото в неделя щяха да идват нейни роднини.
Даниел беше на работа.
До обяд бях събрала сухите клони, измила пластмасовите столове и изчистила малката пътека пред входа.
Свекърва ми излезе с кафе.
— Почини си малко.
— Само да довърша това.
Тъкмо прибирах маркуча, когато през портата влязоха две нейни съседки.
Започнаха да разглеждат двора.
— Много хубаво си го поддържате — каза едната.
Свекърва ми грейна.
— Синът ми не ме оставя за нищо. Всичко той прави.
Помислих, че не съм чула правилно.
Съседката посочи оградата.
— И това ли той боядиса?
— Разбира се. Моето момче има златни ръце.
Погледнах собствените си ръце.
По едната ми ръкавица още имаше засъхнала зелена боя от малката вратичка, която бях освежила сутринта.
Не казах нищо.
После другата жена ме попита:
— А ти помагаш ли понякога?
Свекърва ми отговори вместо мен.
— Тя идва да ми прави компания.
Това вече ме заболя.
Не заради оградата.
Заради всички съботи, в които оставях собствената си къща и идвах тук.
Съседките продължиха да говорят, а аз прибрах кофата и четката в навеса.
След десетина минути на портата се появи Даниел.
Беше приключил по-рано и решил да мине да ни види.
Едната съседка веднага каза:
— Даниеле, майка ти тъкмо те хвалеше. Как успяваш да вършиш всичко тук и да работиш толкова?
Той я погледна объркано.
— Какво всичко?
Свекърва ми се намеси:
— Ами къщата, дворът…
Даниел погледна към мен.
После към майка си.
— Аз почти нищо не съм правил тук тази година.
Настъпи неприятна тишина.
Свекърва ми се усмихна насила.
— Е, стига сега.
Но Даниел продължи:
— Оградата я боядиса жена ми. Двора тя чисти. Тя намери майстора за улука. Аз само донесох една стълба миналия месец.
Едната съседка се обърна към мен.
— Значи май трябва теб да похвалим.
Свекърва ми веднага се намръщи.
След като жените си тръгнаха, тя влезе в къщата и затвори вратата по-силно от необходимото.
Последвах я.
— Защо каза, че Даниел прави всичко?
— Какво значение има?
— За мен има.
Тя започна да подрежда чашите в мивката.
— Той ми е син. Нормално е да се гордея с него.
— Никой не ти пречи. Но защо трябва да изтриеш мен, за да го похвалиш?
Тя се обърна.
— Не съм те карала насила да идваш.
Тези думи ме спряха.
Толкова просто ги каза.
Сякаш всички благодарности досега изведнъж нямаха никаква стойност.
Свалих работните ръкавици и ги оставих до вратата.
— Права си.
Тя ме погледна изненадано.
— Какво?
— Никой не ме кара насила. Затова повече няма да идвам всяка събота.
Даниел стоеше на прага и чу всичко.
Не ме спря.
На връщане в колата ми каза:
— Трябваше аз отдавна да поема повече.
За първи път не отговорих с обичайното няма нищо.
Имаше нещо.
На следващата събота свекърва ми ми звънна сутринта.
Маркучът течал и трябвало някой да погледне.
Подадох телефона на Даниел.
— Майка ти те търси. Нали ти поддържаш всичко.
Той ме погледна, после взе телефона.
Аз си направих кафе и седнах на балкона.
Не изпитвах злорадство.
Просто за първи път от години съботата беше моя.
Според вас прекалих ли, или свекърва ми сама показа колко струва помощта ми за нея?
