С Милена се познаваме от двайсет и две години. Бяхме заедно още от първата ми работа, когато и двете брояхме стотинките до заплата и си носехме кафе в пластмасови чаши от автомата.
Аз съм на 48 години. Работя като касиерка в квартален супермаркет във Варна.
Милена през годините смени няколко работи, после започна в голяма фирма. Издигна се, започна да пътува служебно и постепенно около нея се появиха други хора.
Това никога не ме притесняваше.
Поне така си мислех.
Миналия петък ми се обади след работа.
— Ела довечера с мен. Имаме малко събиране с колегите. Все ти казвам, че ще те запозная с тях.
Бях изморена. Цял ден бях права, а след смяната трябваше да мина през аптеката за майка ми и да платя сметката за тока.
Но се зарадвах.
Прибрах се, изгладих една синя риза, която пазя за по-хубави случаи, смених обувките и отидох.
Събирането беше в малко заведение близо до Морската градина. Когато пристигнах, Милена вече беше там с шестима души.
Поздравих я и я прегърнах.
Тя се дръпна почти веднага.
— Ето я и моята стара позната — каза на останалите.
Стара позната.
Двайсет и две години приятелство се събраха в две думи.
Не казах нищо.
Една жена на име Елица ми направи място до себе си. Започнахме да говорим и тя ме попита откъде се познаваме с Милена.
— Работехме заедно преди много години — казах.
Милена веднага се намеси.
— Ох, това беше друг живот.
После се засмя.
Всички продължиха разговора.
След малко започнаха да говорят за работа, почивки и ремонти. Аз повече слушах. Не познавах никого и не исках да се натрапвам.
Телефонът ми иззвъня.
Беше колежката ми от магазина. Попита дали мога да сменя една смяна следващата седмица.
Казах ѝ, че ще проверя графика и затворих.
Тогава един от мъжете попита:
— Къде работиш?
Преди да отговоря, Милена каза:
— В едно магазинче.
Погледнах я.
— В супермаркет работя.
— Да, де — отвърна тя. — На касата.
Начинът, по който го каза, ме накара да се почувствам така, сякаш трябва да се извиня.
Елица обаче се усмихна.
— И аз съм работила на каса като студентка. Тежка работа е.
— Свиква се — казах.
Милена завъртя очи.
— Тя винаги е била непретенциозна.
Този път усетих как стомахът ми се сви.
Не бях непретенциозна.
Просто животът ми беше различен.
След малко Милена стана да поздрави някого на съседна маса. Чантата ѝ остана на стола.
Телефонът ѝ звънна вътре.
После пак.
Когато се върна, изглеждаше притеснена.
— Майка ми е. Трябва да ѝ занеса лекарства утре, а имам среща.
После се обърна към мен съвсем естествено.
— Ти можеш ли да минеш?
Замръзнах.
Пред същите хора, пред които преди десет минути едва признаваше, че сме приятелки, изведнъж бях достатъчно близка, за да върша семейните ѝ задачи.
— Не мога — казах.
Милена ме погледна изненадано.
— Защо?
— Работя.
— Ама ти си следобедна смяна.
Тя дори знаеше графика ми.
Елица погледна първо нея, после мен.
— Вие май сте доста близки за стари познати.
Никой не се засмя.
Милена пребледня.
— Е, познаваме се отдавна.
Тогава аз казах спокойно:
— Двайсет и две години.
Стана тихо.
Милена започна да оправя салфетката пред себе си.
— Защо го казваш така?
— Как да го кажа?
Тя се наведе към мен.
— Не прави сцена.
Точно тогава разбрах нещо.
Не аз правех сцена.
Аз просто отказвах да участвам в нейната версия на живота, в която съм достатъчно добра да ѝ помагам, но не достатъчно добра да бъда наречена приятелка.
Станах.
Елица ме попита дали си тръгвам.
— Да. Утре съм рано.
Милена излезе след мен пред заведението.
— Сега какво ти стана?
Извадих ключовете от чантата си.
— Нищо. Просто разбрах къде стоя.
— Пак си въобразяваш.
Това ме заболя повече от всичко останало.
Защото го беше казвала и преди.
Когато забравяше рождения ми ден.
Когато ми звънеше само при проблем.
Когато отменяше срещите ни, ако някой друг я поканеше някъде.
— Не се сърдя — казах. — Просто вече няма да се държа като най-добрата ти приятелка, когато ти ме представяш като стара позната.
Тя не отговори.
На следващия ден ми изпрати съобщение.
Не беше извинение.
Пишеше само дали все пак мога да занеса лекарствата на майка ѝ.
Прочетох го два пъти.
После написах:
— Не мога. Обади се на човек, когото не те е срам да наречеш приятел.
Оставих телефона на кухненския плот и тръгнах за работа.
Може би изгубих приятелство от двайсет и две години.
Или може би просто най-накрая признах пред себе си, че то беше свършило много преди онази вечер.
Какво бихте направили вие?
