На 39 години съм и доскоро вярвах, че имам една приятелка, която ще остане до мен цял живот. Казва се Нели и се познаваме от повече от петнайсет години.
Запознахме се в първата ми работа. После сменяхме фирми, родиха се децата ни, местихме се, имахме периоди с повече и с по-малко пари, но все намирахме време една за друга.
Пиехме кафе набързо след работа. Понякога си говорехме по телефона, докато едната готви, а другата простира.
Нели знаеше почти всичко за мен.
Преди около година започна нова работа и постепенно се промени ежедневието ѝ. Нови колеги, повече излизания, снимки от ресторанти и уикенди извън града.
Радвах ѝ се.
Аз самата нямах много възможности за такива неща. Съпругът ми остана временно без работа и няколко месеца живеехме основно с моята заплата.
Сметките не чакаха.
Започнахме да внимаваме с всичко. Готвех повече вкъщи, спряхме ненужните покупки и отказвах някои излизания.
Когато Нели ме канеше, казвах истината.
— Този месец ще пропусна. Малко сме се свили.
Първите пъти отговаряше:
— Разбирам те.
После започна да казва:
— Е, човек трябва и да живее.
Не се обиждах.
Една вечер ми предложи да отидем с още няколко жени за уикенд в СПА хотел.
Казах, че не мога да отделя толкова пари.
Тя замълча и после каза:
— Ти напоследък за нищо не можеш.
Това ме засегна, но го преглътнах.
След това започнахме да се чуваме все по-рядко.
Аз ѝ пишех. Тя отговаряше след ден-два.
Ако предложех кафе, все имаше нещо.
Една събота сутрин отидох до кварталния супермаркет. Бях с анцуг, косата ми беше вързана набързо, а в кошницата имах препарат, картофи и кисело мляко.
На касата срещнах обща позната.
— Как си след снощи? — попита тя.
Не разбрах.
— След кое?
Жената ме погледна странно.
— След рождения ден на Нели.
Сякаш някой дръпна нещо вътре в мен.
Нели беше направила празненство за четиридесетия си рожден ден.
Не знаех.
Общата ни позната започна да се притеснява.
— Мислех, че си била там.
Усмихнах се някак и казах:
— Не, имах ангажимент.
Излъгах, защото ме беше срам да кажа, че най-близката ми приятелка дори не ме е поканила.
В колата отворих телефона.
Имаше снимки.
Видях хора, които познавах през Нели. Видях бивша наша колежка, с която Нели постоянно се оплакваше, че няма какво да си каже.
Имаше дори жена, с която се беше запознала преди няколко месеца.
Аз липсвах.
Не ѝ писах.
В понеделник Нели сама ми се обади.
— Предполагам, че вече си разбрала.
Попитах я само:
— Защо?
Отговорът ѝ още ме боли.
— Не исках да те поставям в неудобно положение. Мястото беше по-скъпо и знам как сте финансово.
Стоях до кухненския плот и гледах една недопита чаша кафе.
— Поканата струваше ли пари?
Тя замълча.
— Не ме разбирай погрешно.
— Тогава защо не ме попита?
Нели въздъхна.
— Просто напоследък си много различна. Все отказваш. Не исках пак да слушам, че не можеш.
Това беше истината.
Не ме беше изключила, за да ме предпази.
Беше ѝ станало неудобно, че животът ми в момента не прилича на нейния.
Не се скарахме.
Това беше най-странното.
Казах:
— Добре. Разбрах.
След две седмици съпругът ми започна нова работа. Малко по малко се стабилизирахме.
Няколко месеца по-късно Нели ми писа дали искам да отидем на кафе.
Отидох.
Седнахме в малко заведение до стария ни офис. Точно там, където преди години деляхме една порция пържени картофи, защото и двете чакахме заплата.
Нели започна да говори за работа, за колегите, за някаква почивка.
После ме попита:
— Сърдиш ли ми се още?
Казах истината.
— Не ти се сърдя. Просто вече не ти вярвам по същия начин.
Тя се разплака.
Аз не.
Платих кафето си, прегърнах я на тръгване и се прибрах.
Не сме врагове. Поздравяваме се. Понякога си пишем за рождените дни на децата.
Но приятелството, което имахме, го няма.
Най-много не ме заболя, че не бях на празника.
Заболя ме, че човекът, който беше виждал най-трудните ми години, реши, че временните ми финансови проблеми ме правят неподходяща за неговата маса.
Понякога още се питам дали трябваше да ѝ дам истински втори шанс.
Какво бихте направили вие?
