Майка ни отиде при Бог преди осем месеца.
Аз съм на 48 години, сестра ми Ралица е на 43. Живеем в един град, но през последните години животът ни беше много различен.
Аз ходех при мама почти всеки ден.
След работа минавах през магазина, носех хляб, кисело мляко и каквото беше написала на малкото листче до телефона. Понякога само пиехме чай и гледахме старите предавания по телевизията.
Ралица идваше по-рядко.
Не съм я обвинявала. Има семейство, работа и свои грижи.
След като мама си отиде, не можех веднага да разчистя апартамента.
Всичко беше останало както го помнех.
Очила върху шкафа.
Чехли до вратата.
Три саксии на прозореца.
Дори календарът още беше отворен на същия месец.
С Ралица се разбрахме да не бързаме.
— Когато сме готови, ще го направим заедно — каза тя.
Повярвах ѝ.
Миналата седмица отидох до апартамента, защото трябваше да взема няколко документа.
Още във входа срещнах съседката от третия етаж.
Тя носеше синята жилетка на майка ми.
Познах я веднага.
Мама я беше плела сама.
— Откъде имате тази жилетка?
Жената се смути.
— Ралица ми я даде. Каза, че разчиствате.
Не помня как се качих до четвъртия етаж.
Отключих.
В антрето липсваше малкото шкафче.
Отворих гардероба.
Половината дрехи ги нямаше.
В кухнята липсваха сервизът с малките сини цветя, две тенджери и старият радиоприемник.
Позвъних на Ралица.
— Къде са нещата на мама?
Настъпи тишина.
— Започнах да разчиствам.
— Без мен?
— Някой трябваше да го направи.
Каза го толкова спокойно, че не знаех какво да отговоря.
После разбрах, че беше дала дрехи на съседи, част от съдовете на свекърва си, а стария скрин беше обещала на позната.
Попитах я защо не ми се е обадила.
— Защото ти щеше да пазиш всичко до безкрай.
Затворих.
Седнах на кухненския стол.
Не плаках за чашите или тенджерите.
Болеше ме, че сестра ми беше решила сама кога аз трябва да бъда готова да се разделя с тях.
В събота се срещнахме в апартамента.
Ралица дойде със съпруга си и две нейни приятелки, които щяха да вземат останали мебели.
Когато едната жена посегна към малката шевна машина на мама, застанах пред нея.
— Тази остава.
Ралица въздъхна.
— Моля те, не започвай пред хората.
— Не започвам. Казвам, че тази остава.
Приятелките ѝ се отдръпнаха.
Ралица се ядоса.
— Осем месеца минаха. Това са вещи.
Тогава отворих чекмеджето на шевната машина.
Вътре имаше конци, копчета и малък плик.
На него с почерка на мама пишеше имената ни.
Ръцете ми започнаха да треперят.
В плика имаше кратка бележка.
Мама беше написала кои няколко неща иска да останат при мен и кои при Ралица.
Шевната машина беше за мен.
Синият сервиз беше за Ралица.
Погледнах сестра си.
Тя седна.
— Сервизът го дадох на свекърва ми — каза тихо.
За първи път изглеждаше засрамена.
Приятелките ѝ си тръгнаха.
Останахме само двете.
Ралица започна да връща каквото можеше. Обади се на свекърва си за сервиза. На познатата каза да не идва за скрина.
Но синята жилетка не поисках обратно.
На следващия ден срещнах съседката.
Казах ѝ да я носи.
Мама я харесваше.
С Ралица още не сме се сдобрили напълно.
Не искам да се караме за чинии и мебели.
Но и не мога да приема думите това са само вещи.
Понякога една стара чаша няма никаква стойност за чужд човек, а за теб е последният спомен от сутрините, в които някой ти е правил кафе.
Вчера прибрах шевната машина у дома.
Не я използвам.
Почистих я, сложих я до прозореца и затворих капака.
Не искам да превръщам дома си в музей.
Просто исках сама да реша с какво съм готова да се разделя.
И най-вече очаквах собствената ми сестра да реши това заедно с мен.
Вие как мислите?
