На 52 години съм и съм женен за Милена от почти двайсет години. Имаме нормален брак, поне така го определях досега. Карали сме се за сметки, ремонти и битови неща, но важните решения винаги сме вземали заедно.
Или поне аз така мислех.
Миналия вторник се прибрах от работа малко след шест. Пред входа видях колата на тъста ми.
Качих се и още от коридора забелязах два големи куфара.
Тъща ми седеше в кухнята с Милена. На плота имаше чайник, три чаши и отворен пакет бисквити.
— Какво става? — попитах.
Милена ме погледна спокойно.
— Мама ще остане при нас известно време.
Тъща ми живее сама в апартамент на около двайсет минути от нас. Здрава е, активна е и сама си върши всичко.
Затова попитах:
— Колко време?
Милена започна да прибира чашите.
— Ще видим.
Не ми хареса този отговор.
По-късно, когато останахме сами, отново попитах.
— За седмица ли говорим? За месец?
— Не знам, Петре. Мама вече не иска да живее сама.
— И решихте да живее тук?
— Тя ми е майка.
— Не съм казал обратното. Питам защо научавам, когато куфарите вече са в коридора.
Милена се ядоса.
— Не всичко трябва да минава през твоето разрешение.
Тези думи ме удариха.
Апартаментът е наш. Купихме го заедно и двамата още изплащаме кредита.
На следващите дни се опитах да не правя проблем.
Тъща ми не е лош човек, но започна да променя всичко.
Премести кафемашината, защото ѝ пречела. Сложи свои покривки върху дивана. Започна да ми казва да не оставям обувките до вратата.
В четвъртък се прибрах и намерих бюрото си преместено.
Работя понякога от вкъщи и малката стая беше моето място за работа.
— Къде е бюрото? — попитах.
— В хола — каза Милена. — На мама ѝ трябва повече място.
Тогава вече се ядосах.
— Милена, трябва да поговорим.
Тя ме погледна предупредително към кухнята.
— Не сега.
В събота дойдоха сестрата на Милена и мъжът ѝ.
Седнахме в двора пред блока, защото времето беше хубаво.
Докато разговаряхме, тъща ми каза:
— Най-после и аз си намерих спокойствие. Тук ще си остана.
Погледнах Милена.
Тя не ме погледна.
— Какво значи ще си останеш? — попитах.
Сестрата на Милена се засмя.
— Е, Петре, свиквай.
После добави:
— Все пак майка ни е по-важна от едно бюро.
Всички чуха.
Тогава Милена каза:
— Петър просто трудно приема промени.
Стоях пред четирима души и изведнъж аз бях представен като капризния човек, който не иска възрастна жена в дома си.
— Не става въпрос за бюрото — казах.
— А за какво? — попита тъща ми.
Преди да отговоря, зет ми се намеси.
— Чакайте малко. Петър знаеше ли предварително, че майка ще се мести тук?
Настъпи тишина.
Милена каза:
— Щях да му кажа.
— Кога? — попита той. — След като си смени адреса?
Никой не се засмя този път.
Тогава сестрата на Милена призна нещо, което аз не знаех.
Майка им първо поискала да живее при нея.
Тя отказала.
Казала, че подобно решение трябва да обсъди със съпруга си и че нямат достатъчно място.
След това тъща ми се обадила на Милена.
Изведнъж разбрах защо никой не ме беше попитал.
Защото вече веднъж някой беше казал не.
Погледнах жена си.
— Значи сестра ти има право да обсъди това със съпруга си, а аз трябва просто да приема?
Милена замълча.
Тъща ми стана и влезе във входа.
Не се почувствах победител.
Почувствах се ужасно.
На следващия ден Милена седна до мен в кухнята.
— Постъпих неправилно — каза.
За първи път от седмица говорихме спокойно.
Не изгонихме майка ѝ. Уговорихме се да остане още две седмици, докато реши какво иска да промени в собствения си дом, за да се чувства по-добре там.
Върнахме и бюрото ми.
Но поставих едно условие.
Повече никой няма да се нанася, изнася или да взема решение за общия ни дом без разговор между двама ни.
Не защото аз командвам.
А защото и аз живея там.
Правилно ли постъпих или трябваше просто да замълча заради майката на жена ми?
