На 39 години съм. С Ива се познавахме от гимназията и повече от двайсет години почти нямаше седмица, в която да не сме се чули.
Бяхме заедно през първите работи, сватбите, разводите, смените на квартири и периодите, когато в портмонето оставаха пет лева до заплата.
Преди три години Ива започна работа в голяма фирма.
Постепенно животът ѝ се промени. Започна да пътува повече, да ходи по служебни вечери и да се движи с хора, които аз не познавах.
Аз работя в шивашко ателие.
Не печеля много, но харесвам работата си. Сутрин отключвам в осем и половина, пускам радиото, правя кафе в старата електрическа кана и започвам с корекциите, оставени от предния ден.
Ива никога не беше показвала, че това я притеснява.
До една сряда.
Писа ми да се видим след работа.
Когато стигнах до кафенето, тя вече беше там. Телефонът ѝ стоеше до чашата, а палтото ѝ беше преметнато внимателно върху съседния стол.
Поговорихме десетина минути.
После Ива започна да върти лъжичката си.
— Искам да ти кажа нещо, но не искам да се обиждаш.
Усетих как стомахът ми се сви.
В събота щяла да празнува рождения си ден в ресторант. Щели да дойдат колеги, началникът ѝ и няколко клиенти на фирмата.
Аз знаех за празника.
Дори вече ѝ бях купила подарък.
— Има малка промяна — каза тя. — Ще сме по-скоро служебна компания.
Не разбрах.
— Значи да не идвам?
Ива погледна през прозореца.
— Може би ще е по-добре.
Заболя ме, но щях да го приема.
После тя добави:
— Просто хората там са малко по-различни.
— По-различни от мен ли?
Ива въздъхна.
— Не го казвай така.
Тогава разбрах, че точно така го мисли.
Попитах я дали се притеснява, че работя като шивачка.
Тя веднага каза:
— Не става въпрос само за работата. Просто ти си много… естествена.
Почти се засмях.
— Какво означава това?
— Понякога говориш прекалено директно. И не се интересуваш от нещата, от които те се интересуват.
Седях срещу жена, която преди години беше спала на дивана ми два месеца, защото нямаше пари за квартира.
Не ѝ го казах.
Само попитах:
— От колко време ти е неудобно от мен?
Ива се ядоса.
— Пак преувеличаваш.
Станах.
Оставих чашата си почти пълна и казах:
— Няма да дойда в събота. Спокойно.
На следващия ден върнах подаръка.
Не от инат.
Просто не можех да гледам кутията върху шкафа.
В събота вечер бях в ателието до късно, защото имахме много поръчки. Около девет телефонът ми звънна.
Беше непознат номер.
Жена се представи като колежка на Ива.
Ципът на роклята ѝ се бил скъсал точно преди празника. Някой ѝ дал номера на ателието и попита дали има шанс да помогна.
Още бях там.
Казах ѝ да дойде.
След двайсет минути вратата се отвори.
Жената не беше сама.
С нея беше Ива.
Замръзнахме и двете.
Колежката ѝ започна да ми обяснява проблема, без да усеща напрежението.
Свалих сакото си, седнах на машината и оправих ципа.
Докато работех, жената ме попита:
— Вие откога се занимавате с това?
— Петнайсет години.
— Ива, защо никога не си казвала, че имаш приятелка, която може да спаси човек в девет вечерта?
Ива не отговори.
Колежката ѝ продължи да говори с мен.
Оказа се напълно нормален човек. Разказа ми за децата си, за майка си, която също шиела навремето, и за роклята, която купила на намаление.
Никакви специални хора.
Никакъв друг свят.
Когато жената излезе да извика такси, Ива остана до вратата.
— Съжалявам.
Продължих да събирам конците от масата.
— За кое?
— За всичко, което казах.
После призна, че всъщност не колегите ѝ са имали проблем с мен.
Тя самата се опитвала да изглежда като друг човек пред тях.
Била започнала да премълчава откъде е, как са живели родителите ѝ и дори факта, че първата ѝ работа беше на каса в супермаркет.
— Май започнах да се срамувам от себе си — каза тя. — И го прехвърлих върху теб.
Това поне беше честно.
Но не поправи всичко.
Казах ѝ, че приемам извинението, но няма да се върнем към старото само защото една вечер е осъзнала грешката си.
Сега си пишем от време на време.
Не сме скарани.
Просто вече не ѝ разказвам първо на нея, когато ми се случи нещо хубаво или лошо.
Най-тъжното е, че приятелството ни не приключи със скандал.
Просто в един момент разбрах, че човекът, пред когото двадесет години съм била напълно себе си, вече предпочита друга моя версия.
И понякога това е достатъчно, за да си тръгнеш тихо.
Вие как мислите?
